Госейн се подвоуми още малко.
— Този предавател право в щаба на адмирала ли ще ме прехвърли?
— Действа само в една посока и оттук, и оттам. Може да те прехвърли в щаба или да те върне тук. Желая ти късмет.
Без нито дума повече Джилбърт влезе в клетката и вратичката щракна зад него. Седна в креслото, поколеба се — в края на краищата от Ашаргин никой не очакваше решителност — и дръпна лостчето.
Мигновено разбра, че се е освободил.
VI
Децата, незрелите възрастни и животните „оприличават“. Когато някои реагира на нови или променящи се обстоятелства като на стари и неизменни, той оприличава. Този подход към живота е Аристотелов.
Свободен. Това беше факт с неизмеримо значение. Свободен от Ашаргин. Странно, но изпитваше непоклатима увереност, която сякаш извираше от недрата на цялото му същество. Опитът, натрупан от допълнителния му мозък с прехвърлянето, правеше прехода познат. Почти долавяше самото движение. Дори мракът наоколо му изглеждаше някак непълен, като че съзнанието му не бе прекратило в този миг активността си.
Още с излизането от тъмнината усети присъствието наблизо на мощен генератор, както и на атомен реактор. Едновременно изпита разочарование, защото не бяха достатъчно близо, за да ги използва или контролира по какъвто и да е начин.
Опомни се бързо. Зрението му се възстанови и той видя, че не е във венерианското жилище на Дженесън, нито пък мястото приличаше на щаба, където Енро прати Ашаргин.
Лежеше по гръб на твърд нар и се взираше във високия бетонен таван. Очите и съзнанието му възприеха обстановката с един непрекъснат, продължителен поглед. Тясно помещение. Решетка от тавана до пода, чиито пръти бяха гъсто осеяни с шипове. Отвъд решетката на подобен нар седеше изящна млада жена и го гледаше. Очите на Госейн биха се спрели на нея, ако в другия край на стаята нямаше още една решетка. Зад нея на нара се бе проснал огромен мъжага, облечен само в избелели къси гащета. Май спеше. Зад великана имаше гола бетонна стена.
Джилбърт се съсредоточи и се надигна на нара. Три клетки в малка килия, три прозореца, по един на около четири метра над всеки нар, и никаква врата. Светкавично плъзна поглед по стените в търсене на издайнически процепи в бетона. Нямаше.
Побърза да застане до прътите, отделящи го от жената. Запамети част от пода в своята клетка, после в нейната и накрая до нара на спящия гигант. Накрая опита да се уеднакви с една от резервните точки за бягство на Венера.
Никаква промяна. Госейн обмисли натрапващите се изводи. Между раздалечените точки имаше времево несъвпадение, значи бе изминал периодът от двадесет и шест часа, през който запаметеното място оставаше подходящо за прехвърляне. Значи Венера беше много далече оттук.
Понечи да проучи по-подробно затвора си, но отново осъзна присъствието на жената. Този път тя задържа по-дълго вниманието му. Първото му мимолетно впечатление бе за човек със своеобразна, запомняща се външност. Сега реши, че я е преценил правилно.
Жената не се отличаваше с внушителна фигура, но излъчваше несъзнателно чувство за превъзходство. Несъзнателно — това беше ключът. Каквото съзнанието мисли, е важно само доколкото отразява или закрепва шаблони в нервната система. Единственото сравнение, което хрумна на Госейн, беше с Патриша Харди, изненадващо оказала се сестра на могъщия Енро. Същата гордост в погледа, същата вкоренена увереност в собственото си превъзходство — за разлика от овладелите не-А венерианци, при които пълното съответствие с околната среда сякаш беше част от телата и лицата им.
Също като Патриша, тази жена беше високопоставена. Личеше самочувствието й от положението и ранга, личаха обноските и… още нещо. Госейн напрегна вниманието си докрай. Лицето й показваше, че мисли и постъпва таламусно, но такива бяха и Енро, и Секох, а и всеки друг в историята, преди да се появи не-А.
И ръководените от чувствата си хора можеха да развият една или две свои дарби дотам, че да се изравнят в някоя област с всеки венерианец. Не-А беше система за изграждане на хармонична нервна система и ценностите й бяха насочени по-скоро към индивида и обществото.
Важната особеност, която Джилбърт долови, се криеше в допълнителен елемент на нейното нервно излъчване, усилващ се непрестанно, докато той я наблюдаваше.