Пак се озърна към жената, но тя не помръдваше на своя нар. Взря се преценяващо в Джуриг. Засега трябваше да се задоволи с този източник на знания.
Грамадният мъж отговаряше охотно на въпросите му. Повърхността на планетата се състояла от хиляди големи острови. Само хората с небесните домове — все същите предсказатели, могли да се движат свободно навсякъде. Иначе всяка група местни жители била като прикована към своя остров. Разбира се, имало търговия, случвало се и някой да се премести, но били наложени множество забрани…
Госейн слушаше с изостреното внимание на човек, който трябва бързо да възприеме нова идея. Опитваше се да противопостави мислено венерианците с тяхната не-А на тези ялертанци. Все още никоя от страните не подозираше, че в галактиката съществуват две коренно различни системи за справяне с действителността. При това и двете бяха възникнали встрани от основното русло на галактическата цивилизация. Но сега им предстоеше да бъдат въвлечени в колосалния водовъртеж на галактическа война, в която изчезваха цели звездни системи.
Накрая реши да попита:
— Ти май никак не харесваш тези предсказатели. Защо?
Гигантът се подпираше на стената под прозореца в своята клетка.
— Ти пак ли се майтапиш с мене? — изръмжа, а очите му се присвиха от раздразнение. Пристъпи към прътите на решетката. — Стига с тия тъпи номера!
— Не се майтапя. Наистина не знам.
— Страшно се надуват — озъби се Джуриг. — Виждат в бъдещето и не знаят що е милост.
— Това, последното, май никак не е добре — съгласи се Джилбърт.
— Всичките са такива! — избухна великанът. Помълча секунда-две и преглътна тежко. — Поробват останалите. Крадат разни нови неща, щом хората по островите ги измислят. И понеже познават накъде вървят нещата, печелят всяка битка, смачкват всеки бунт. Слушай к’во ще ти кажа — заговори Джуриг страстно. — Видях аз, никак не ти хареса като казах, че Лийдж е моя. Все едно, не ми пука к’во си мислиш. Ама недей да я жалиш. Виждал съм ги аз тия жени да пребиват с камшици нас, „долните твари“. — В гласа му надделяваше ту подигравката, ту гневът. — И много хубаво им става. А тая тука нещо се спречкала със Следовника и сега за пръв път от векове аз, една „долна твар“, ще мога да си върна на тия гнусни убийци. Как мислиш, ще си направя ли кефа? И още как!
Едва сега младата жена се размърда. Седна на нара и се вторачи в Госейн.
— Джуриг май забрави да ти спомене нещо.
Великанът изрева яростно. Устните му се изопнаха и оголиха зъбите.
— Само да му кажеш и ще ти потроша ченето, като те докопам!
Жената трепна видимо, нямаше съмнение, че се уплаши. И гласът й трепереше, но прозвуча предизвикателно.
— От него се иска да те убие веднага щом решетките бъдат вдигнати.
Изражението на Джуриг беше достатъчно красноречиво.
— Сама си го изпроси. Свършено е с тебе!
Лийдж пребледня.
— Мисля — добави тя пресекливо, — че Следовника иска да провери можеш ли да се защитиш. — Погледна към Госейн умоляващо. — Ще измислиш ли нещо?
Точно този въпрос Джилбърт си задаваше особено настойчиво в момента. Понечи да успокои жената, но потисна желанието си. Нямаше намерение да стои със скръстени ръце и да гледа как Джуриг изпълнява кръвожадните си закани, но не биваше нито за секунда да забравя, че някъде зад тези сиви стени дебне скрит наблюдател, който претегля внимателно всяка негова дума, жест и постъпка.
— Е, можеш ли да направиш нещо — упорстваше Лийдж, — или Следовника напразно се е притеснявал от тебе?
— Ще ми се да знам — отвърна Госейн, — какво мое действие виждаш в бъдещето?
Реакцията й потвърди, макар и да нямаше нужда, че това не е отвлечена академична дискусия. Жената избухна в сълзи.
— Моля те — хълцаше тя, — не ме измъчвай! Заплахите на този изрод ме влудяват! — Поклати глава окаяно. — Не знам защо става така, но погледна ли в твоето бъдеще, всичко се размива. Само със Следовника ми се е случвало същото, но при него е естествено. Той си е изместил фазата. — Млъкна, изтри си лицето с опакото на дланта и каза по-сдържано: — Поне знам, че си в опасност. Ако изобщо си способен да сториш нещо на Следовника, ще трябва да стане в открит сблъсък.