Лесно си представяше охолния живот на предсказателите в техния свят на острови и океани. Рееха се безметежно из небесата и кацаха където пожелаеха, ако имаха настроение за това. Подчиняваха на капризите си и поробваха всяко „нисше“ човешко същество, грабеха всичко, което привличаше погледите им. В самата човешка природа бе заложен копнежът по подобно безгрижно всекидневие. Не беше трудно да разбере и защо се бе стигнало до безмилостно потисничество на всички лишени от скъпоценния дар на ясновидството. Всеки ум, не особено склонен да мисли трезво, бързо би съчинил оправдания за разделението на господари и роби. А следващите поколения са израствали от първите си дни в среда, където на никого не би хрумнало да оспори йерархията, наложена от предсказателите. Нагласата се залагаше в самата им нервна система.
Изглежда не проумяваха, че появата на Следовника е нарушила веднъж завинаги привичния им идиличен живот. Кацането на галактическия боен кораб и идването на Джилбърт Госейн бяха два още по-ясни знака за настъпващите промени. Или ще се приспособят, или ще бъдат пометени.
Пилотската кабина се намираше в носовата част на небесния дом. Госейн нямаше нужда от много време, за да я проучи. Контролните уреди бяха прости и типични за машини, извличащи енергията си от магнитното поле на планетата.
Куполът на кабината беше кристално прозрачен. Джилбърт зарея поглед задълго към морето. Докъдето му стигаше погледът, имаше само тежко надигащи се вълни, но нито следа от суша.
Обърна се и продължи обиколката. Забеляза в един ъгъл стръмна метална стълбичка към затворен люк на тавана. Веднага се изкачи по нея.
Горното помещение се оказа склад. Госейн се зачете в надписите по сандъците и кутиите, без да знае точно какво търси, но готов да обмисли всяка изникнала в съзнанието му идея. Вдъхновението го осени, докато се взираше в херметичен контейнер с дегравитиран въздух.
Продължи нататък след водача си, а планът му се виждаше все по-осъществим. Надзърна във всяка от четирите спални, в друга пилотска кабина отзад, после слезе на долния етаж, но вече търсеше нещо определено. И преди бе усетил присъствието на други хора най-долу. Бяха шестима мъже и шест жени. Държаха се покорно и доколкото можеше да прецени по нервното им излъчване, примиряваха се с участта си. Увери се, че няма нужда да се съобразява с тях. Погледна набързо в просторната кухня и още в няколко склада, накрая стигна до работилница.
Точно каквото му беше необходимо. Пусна Янар да прави каквото иска и заключи вратата.
След три часа излезе, понесъл две тръби, монтирани върху платка, използваща енергията от магнитното поле на корабните двигатели. Веднага се качи в горния склад и напомпа дегравитиран въздух в херметичния корпус, където бяха устройствата.
Отначало трептенията бяха слаби, но се засилиха. Усещаше ги като ритмичен пулс в допълнителния си мозък. На Земята специалистите казваха, че гравитонната тръба е от типа устройства, изпитващи „глад за излъчвания“. Липсваха им частиците на гравитацията и те се стремяха към устойчиво състояние. Това беше съвсем нормално — всичко в природата клони към равновесие. Само че самият начин на действие на гравитонните тръби беше трудно представим.
Собственото им излъчване търсеше нормална материя. Достигнеха ли някое тяло, към тръбата се връщаше „съобщение“, а тя преминаваше във възбудено състояние. Ритъмът се променяше, докато тялото оставаше в обсега на тръбата. Земните техници се подсмиваха: „Старият пес пак размахва опашка“.
Устойчивостта оставаше недостижима, а гравитонната тръба не беше разумно същество, за да се поучи от опита си. Процесът се повтаряше отново и отново, гладът беше все така ненаситен. Учудващо е, но както и в много други случаи „глупостта“ на устройството беше твърде полезна.
Госейн издигна въздушния кораб на височина осем километра, после го спусна почти до водната повърхност. Така свикна с колебанията в нормалния ритъм, дължащи се на близостта на океана. После настрои реакцията си. При всяка промяна на ритъма допълнителният му мозък щеше да забележи тревожния сигнал и Госейн трябваше да се прехвърли в една от двете пилотски кабини. Там щеше да решава какво да прави.
Вече имаше система за ранно предупреждение, макар твърде примитивна и безполезна срещу оръжия, които изминават по много километри в секунда, и съвсем безсмислена, ако някой галактически деформатор „напипаше“ небесния дом. Все пак с нея беше по-добре.
Джилбърт поумува малко, после си намери парче жица, запамети и него, както и две точки в кабината. Слънцето вече се скриваше зад трепкащия воден хоризонт, здрачът клонеше към мрак. Госейн се запъти към дневната, готов за по-решителни действия.