Спомни си думите на Лийдж, че Следовника изместил фазата си. Джилбърт бе допуснал, че странното създание е измислило как да променя времевата си фаза. Беше тук, но не и сега.
Твърде необмислено бе приел, че Лийдж знае какво говори. Но откъде е научила, че Следовника си е изместил фазата? От собствените му измислици, разбира се! Нито тя, нито друг от предсказателите бяха способни да мислят критично, поне не и според научните норми. Та пали просто се възползваха от постиженията на островните жители. Затова и бяха повярвали наивно на Следовника.
— Лийдж! — повика я Госейн, без да се обръща към нея.
— Какво? — обади се тя с треперещ глас.
— Виждала ли си някога Следовника като обикновен човек, без тази… — Той поспря и довърши присмехулно: — … без тази премяна?
— Не съм.
— А някой друг виждал ли го е?
— О, да. Янар. И още мнозина. Все пак е израснал сред хора.
За миг Госейн се усъмни, че самият Янар може да е Следовника. Седи си в пилотската кабина и дърпа конците на тази безтелесна кукла. Отхвърли идеята. При разпита и поведението, и скритите реакции показаха предсказателя като дребна душица. Следовника беше много по-внушителна фигура в играта.
Засега не успяваше да проумее как тази сенчеста твар вършеше тайнствените си дела. Но по-добре беше да не се осланя на хора, които също едва ли знаеха истината.
Госейн чакаше.
Държеше въображаем пръст на нервния спусък, който щеше да запрати през пространството четиридесетте мегавата от генератора в Убежището, право в тази тъмна мътилка.
Не го натискаше. Този път не искаше да насилва събитията.
Не му се наложи да чака дълго. От пустотата се разнесе дълбок звучен глас:
— Джилбърт Госейн, предлагам ти… съдружие.
За човек, който събираше цялата сила на волята си в очакване на смъртоносно стълкновение, тези думи прозвучаха като оглушителен грохот на избухнала бомба.
Но съзнанието на Госейн се приспособи веднага. Учудването си остана, но съмненията избледняха. Лийдж му бе споменала за такава възможност още в килията. Описа идването на Следовника, докато Госейн още бил в несвяст. Казал, че предпочита да използва хората, а не да ги убива.
Интересно, макар и не особено убедително, бе, че предлага равноправни отношения. Джилбърт реши първо да чуе доводите.
— Ние, двамата — продължи сянката със силния си глас, — можем да властваме над галактиката.
Госейн се засмя неволно, но усмивката му беше неприязнена. Думата „властвам“ не можеше да спечели доброжелателството на човек с неговата нагласа.
Пак не отговори. Искаше да изслуша всяка дума от предложението без излишни подмятания.
— Разбира се, трябва да те предупредя — изрече Следовника, — че ако се окажеш по-слаб от очакванията ми, ще ти бъде отредена подчинена роля. Но засега ти предлагам напълно равноправно съдружие без никакви предварителни условия.
Джилбърт сдържаше присмеха си. Приказки, родени от таламусно мислене. Без условия, как ли пък не! Не се и съмняваше, че от него се очаква да се съобразява напълно с целите на Следовника. Хората имат навика да приписват на другите собствените надежди и стремежи, така че замислите за лично издигане постепенно започват да им изглеждат единствено правилният план.
Сега несъмнено предстоеше следващата стъпка — заплахите.
— Ако откажеш — произнесе звучният глас, — ще се превърнеш в мой враг и ще те унищожа безмилостно.
Май няма какво повече да очаквам, каза си Госейн цинично. Всички симптоми на неврозата са налице.
Явно позна, защото в стаята отново настъпи мълчание. Усещаше се само движението на въздушния кораб през нощното небе, тласкан от магнитните двигатели.
Беше ясно, че сега е ред на Госейн. Да, но какво да каже?
С периферното си зрение проследи как Лийдж се примъкна полека до едно кресло и се отпусна в него с тежка въздишка. Това го поразвесели, но мигът отмина, щом Следовника попита с най-твърдия си тон:
— Е, какво ще кажеш?
У Джилбърт се породи още неясното желание да изпита силата на другия. И то веднага. Но първо да измъкне колкото се може повече информация.
— Какво става с войната? — попита, за да спечели време.
— Предвиждам пълна победа за Енро след три месеца.
Госейн прикри добре стъписването си.
— Ясно ли виждаш този момент?
Запъването беше толкова кратко, че после Джилбърт се чудеше имало ли го е наистина или си го е въобразил.