Опитът на Ашаргин подсказваше, че е около девет и половина сутринта по времето на град Горгзид. Твърде късно за закуска с диктатора и Секох… не че особено жадуваше такава компания. Госейн тръгна към вратата за външния коридор. Едва ли не очакваше някой да го спре по съобщителната уредба на стената или да дойде пратеник със заповеди. Никой не го обезпокои.
Не си правеше илюзии, че Енро, който си служеше с дарбата си да вижда и чува отдалече, не знае какво прави той сега. Нарочно му даваше тази възможност, отлагаше проявата на господството си — или от любопитство, или от презрение.
Точната причина му беше безразлична. Поне щеше да се отърси от напрежението. Каза си, че е важно да събере сили, но в края на краищата и това нямаше значение.
Имаше план и щеше да принуди Ашаргин да се изложи на всеки неизбежен риск. Дори да не се подчини на заповедите на Енро, ако се наложи.
Вратата не беше заключена, както и преди седмица. По коридора вървеше жена с някакъв съд в ръце. Госейн затвори вратата и с жест повика жената при себе си. При вида на униформата му тя изтръпна. Май не беше свикнала да разговаря с офицери.
— Да, господине — измънка смутено. — За апартамента на госпожа Нирена ли питате? Ами, слезте два етажа. Името й е на вратата.
И отново никой не го спря. Отвори му красиво момиче, в чийто поглед ясно личеше и пъргав ум. Намръщи се насреща му и го остави да стои пред вратата. Извика някъде отвътре:
— Ни, той дойде!
Чу се приглушено възклицание и след миг Нирена се показа в коридора.
— Е, ще влезеш ли или какво? — скастри го веднага. — Какво стърчиш там като слабоумен?
Госейн не каза нищо. Влезе в обзаведената с вкус дневна и седна в креслото, което младата жена му посочи. Повече не видя непознатото момиче. Нирена се вторачи унило в него. Гласът й тежеше от горчивина.
— Разговорите с тебе се наказват сурово.
— Позволявам си да ви уверя — започна Джилбърт, — че не ви заплашват никакви оскърбления от страна на принц Ашаргин. — Нарочно говореше в трето лице. — Всъщност той не е лошо момче.
— Заповядаха ми под страх от смъртно наказание! — едва промълви тя.
— Но не могат да ви обвинят, ако всичките ви старания да изпълните заповедта останат безплодни.
— Тогава твоят живот ще е заплашен.
— Принцът в момента е средство за постигане на личните цели на Енро. А и без това вярвате ли, че ще остави Ашаргин жив, щом му стане безполезен?
Само за секунда-две тя пребледня.
— Осмеляваш се да говориш така — прошепна задъхано, — а знаеш, че може би те слуша…
— Принцът няма какво да губи — натърти Госейн.
В сивите й очи се мярна нещо повече от любопитство.
— Говориш за него, сякаш си някой друг.
— Това е похват, който ми помага да мисля обективно… — Той не се доизказа. — Дойдох да ви видя по две причини. Първо искам да ви задам въпрос и се надявам да ми отговорите. Според моите изводи никой не може да подчини цяла галактическа империя само за единадесет години, а четирите милиона заложници в Горгзид показват, че навсякъде има извънредно силно недоволство. Прав ли съм?
— Разбира се. — Нирена вдигна рамене. — И Енро признава това съвсем откровено. Надпреварва се с времето и играта му е интересна не по-малко от крайния резултат.
— Предполагах. Сега и вторият въпрос. — Той й обясни набързо положението на Ашаргин в двореца и накрая попита: — Решиха ли вече къде ще живее?
Очите на Нирена зейнаха от изумление.
— Ти наистина ли се опитваш да ми кажеш, че не знаеш какво стана тук?
Госейн не отговори, защото беше зает да отпуска нервите на принца. Младата жена стана и той забеляза, че вече не го гледа с такава неприязън. Тя сви устни, взираше се озадачено в него.
— Ела с мен.
Нирена тръгна бързо към друг коридор, отвори още една врата и го пропусна да влезе. Госейн видя, че това е спалня.
— Нашата стая — натърти жената. Отново го преценяваше с поглед. Накрая тръсна глава. — Наистина не знаеш, нали? Добре, ще ти кажа. — Позапъна се и лицето й се изопна, сякаш изречените думи правеха факта още по-отчетливо действителен. — Ти и аз бяхме бракосъчетани тази сутрин със специален указ на Секох. Известиха ме официално преди броени минути.