— Пуснах ги през почистващата машина на кораба, а за последен път те изкъпах преди два часа. Най-добре да се облечеш.
Стори му се интересно, че е могла да използва обслужващите системи на разрушителя, но засега не му се занимаваше с тези дреболии.
— Знаеше ли, че ще се събудя?
— Естествено. — Лийдж изглежда долови недоумението му, защото добави припряно: — Не се тревожи. След като се опомни, картините започват да се размиват почти незабавно.
— Кога?
Той се стегна вътрешно при мисълта, че веднага ще се наложи да направи нещо.
— След около четвърт час.
Той побърза да се облече. Първите пет минути прекара в бавно ходене из стаята. Почина си малко и походи още две минути, размахвайки свободно ръцете си. Най-сетне спря и застана срещу Лийдж, настанила се в кресло.
— Каза, че сме се загубили в космоса?…
Оживлението изчезна за миг от погледа й.
— Откъснати сме от света — изрече мрачно. — Някой е включил механизъм за разстройване на матрицата, с която можехме да се прехвърлим до най-близката база. Станало е точно когато ти изпадна в несвяст, след като схемата е била използвана веднъж.
Техническите понятия звучаха странно от нейната уста, но смисълът беше ясен. В първите мигове след пробуждането си не бе схванал напълно какво означаваха думите й. Разбра я, но съзнанието му предпочете да се занимае със сравнително маловажната мисъл, че е научил защо разрушителят не е отговарял на всички обаждания.
А сега усети ледена тръпка.
Откъснати от света. Така каза Лийдж. На четиристотин светлинни години от най-близката база. И ако системата на корабния деформатор е повредена безнадеждно, остава им само атомният двигател, значи за тях важат всички ограничения на движението в нормалното пространство-време.
Отвори уста и се спря. Лийдж не знаеше почти нищо за която и да било наука. Значи е чула тези термини от някого през изминалия месец, вероятно дори не разбира значението им.
Трябваше да научи възможно най-бързо от някой наистина осведомен човек цялата истина за сполетялата ги беда. Озърна се към вратата и веднага се подразни от положението им на затворници. Хората от екипажа едва ли дори подозираха какво е способен да извърши с допълнителния си мозък. Заключените врати бяха за него детинска прищявка, а не преграда. Толкова много работа му предстоеше…
Преди да зададе естествения въпрос на Лийдж, тя побърза да каже:
— Не е заключена. Не сме пленници.
Тя очакваше въпроса му. Госейн се зарадва, че отново е на място, където подобни неща са възможни. Отиде до вратата и я отвори без никакво усилие. Подвоуми се, но излезе в коридора. Беше тих и пуст.
Веднага запамети част от пода точно пред вратата и мина малко време, преди да осъзнае, че е използвал допълнителния си мозък точно в мига, предвиден от Лийдж.
Върна се в стаята.
— Това ли беше? Този момент ли видя?
Тя бе станала, за да го наблюдава. Сега пак се отпусна с въздишка в креслото.
— Какво направи?
Джилбърт не би имал нищо против да й каже… но се сети за една пречка.
— Ако се случи да те заловят, детекторът на лъжата би могъл да изтръгне от тебе сведения, които ще изложат всички ни на опасност. — Той поклати глава и се засмя. Разчете по лицето й, че тя вече очаква следващия му въпрос, но въпреки това го зададе. — Как успя да се справиш?
— Грабнах бластера от ръката ти.
— А видя ли предварително какъв ще бъде този месец?
Тя завъртя глава.
— О, не! Цялата картина се разми и това продължи през целия месец. Но забелязах навреме, че се свличаш на пода. — Лийдж се изправи. — Беше съвсем лесно, повярвай ми.
Госейн кимна. Представи си как капитан Фрий и Орелдон са се вцепенили от изненада в първите секунди.
— Изобщо не понечиха да се съпротивляват — продължи жената. — Накарах ги да те пренесат в нашата стая. Почакай, сега ще ти сервирам супата.
„Нашата стая…“ Джилбърт искаше да поговорят и за това, но смяташе да подхване темата колкото може по-внимателно. Проследи с поглед предсказателката, която побърза да излезе. Върна се след малко с поднос, върху който вдигаше пара пълна паница. Лийдж се държеше толкова приятелски и грижливо. Явно за нея връзката им се подразбираше без никакви съмнения и Госейн се отказа да я разубеждава засега.
Изяде супата и се почувства значително по-добре. Но когато й върна подноса, умът му отново бе погълнат изцяло от мисълта за твърде опасното им положение.