— Прощавайте, адвокат Валера ми даде адреса на госпожа Марласка, но сега, като се замисля, май не си спомням добре кой беше номерът на улицата…
Маргарита въздъхна, изгаряща от нетърпение да се отърве от мен.
— Тринайсет. „Каретера де Валвидрера“, номер тринайсет.
— Разбира се.
— Приятна вечер — рече тя.
Преди да успея да се сбогувам, вратата се затвори под носа ми, тържествено и внушително като свещена гробница.
21
Когато се прибрах в къщата с кулата, вече гледах с други очи онова, което в продължение на дълги години бе мой дом и мой затвор. Влязох през входната врата с чувството, че прониквам в пастта на едно същество, изградено от камък и сенки. Изкачих се по стълбището така, сякаш навлизах в неговите вътрешности, и отворих вратата на първия етаж, за да се озова пред онзи дълъг и тъмен, чезнещ в сумрака коридор, който за пръв път ми се видя като преддверието на един подозрителен и нездрав ум. В дъното, очертан от алените отблясъци на здрача, който се процеждаше откъм галерията, различих силуета на Изабела, която идваше към мен. Затворих вратата и запалих лампата в коридора.
Тя се беше издокарала като госпожица от сой, с прибрана коса и малко грим, който й придаваше вид на жена, по-възрастна с десет години.
— Изглеждаш много хубава и елегантна — казах аз хладно.
— Почти като някое момиче на вашата възраст, нали? Харесва ли ви роклята?
— Откъде я измъкна?
— Беше в един от сандъците, дето са в стаята в дъното. Мисля, че е била на Ирене Сабино. Как ви се струва? Седи ми като излята, нали?
— Казах ти да извикаш монахините да дойдат и да отнесат всичко това.
— Така и направих. Тази сутрин отидох в енорийската църква и там ми казаха, че те не можели да дойдат да вземат каквото и да било. Ние да сме отидели да го занесем, ако искаме.
Аз само я гледах безмълвно.
— Това е самата истина — настоя тя.
— Свали тая рокля и я остави там, откъдето си я взела. И си измий лицето. Изглеждаш…
— Като фльорца? — довърши Изабела.
Поклатих глава с въздишка.
— Не. Ти никога не би могла да изглеждаш като фльорца, Изабела.
— Естествено. Затова ви се нравя толкова малко — промълви тя, като се обърна и тръгна към стаята си.
— Изабела — извиках аз.
Тя понечи да се прибере, без да ми обръща внимание.
— Изабела! — повиках отново, повишавайки тон.
Хвърли ми един враждебен поглед и захлопна вратата. Чух, че започна да мести разни неща в спалнята си, и се приближих до вратата. Потропах с кокалчетата на пръстите си. Никакъв отговор. Потропах отново. Пак нищо. Отворих и видях, че Изабела събира малкото вещи, които бе донесла със себе си, и ги слага в чантата си.
— Какво правиш? — попитах аз.
— Отивам си, ето какво правя. Отивам си и ви оставям в мир. Или във война, защото при вас никога не се знае.
— Мога ли да попитам къде ще отидеш?
— Вас какво ви засяга? Това реторичен въпрос ли е, или ироничен? На вас, естествено, всичко ви е все едно, но нали аз съм си глупачка, не мога да направя разликата.
— Изабела, почакай малко и…
— А за роклята хич не се тревожете, ей сегичка ще я сваля. И комплекта с писците можете да върнете в магазина, защото нито съм го използвала, нито ми харесва. Това е безвкусица за малки деца.
Приближих се до нея и сложих ръка на рамото й. Тя рязко се отдръпна, сякаш змия се бе допряла до нея.
— Не ме докосвайте.
Мълчаливо отстъпих назад до прага на стаята. Ръцете и устните на Изабела трепереха.
— Изабела, прости ми. Моля те. Не исках да те обидя.
Тя ме погледна с насълзени очи и горчива усмивка.
— Като че ли не правехте само това, откакто съм тук! През цялото време само ме нагрубявахте и се държахте с мен така, сякаш съм една нещастна идиотка, която нищо не разбира.
— Прости ми — повторих аз. — Остави си нещата. Не си отивай.
— И защо не?
— Защото аз те моля.
— Ако имам нужда от жалост и съчувствие, мога да ги намеря другаде.
— Не става дума за жалост или за съчувствие, освен ако ти самата не ги изпитваш към мен. Моля те да останеш, защото идиотът съм аз и не искам да бъда сам. Не мога да бъда сам.
— О, колко мило! Винаги загрижен за другите! Ами купете си куче, щом като е така!
Тя стовари чантата на леглото, обърна се към мен, бършейки сълзите си, и даде воля на целия гняв, който бе натрупала. Преглътнах с мъка.