— Значи сме подхванали тази игричка — да си говорим истината? Тогава нека аз да ви кажа, че винаги ще бъдете сам. Ще бъдете сам, защото не умеете нито да обичате, нито да споделяте. Същият сте като тази къща, от която косата ми настръхва. Хич не се учудвам, че вашата дама в бяло ви е зарязала, и че всички ви зарязват. Вие нито обичате, нито позволявате да ви обичат.
Гледах я сразен, сякаш току-що ме бяха напердашили и не знаех откъде са дошли ударите. Опитах се да кажа нещо, но се получи някакво пелтечене.
— Наистина ли не ти харесва комплектът с писците? — успях да изрека накрая.
Изабела подбели очи, изтощена от гневния си изблик.
— Не ме гледайте като пребито куче, защото може и да съм идиотка, ама не чак дотам.
Стоях мълчаливо, подпрян на рамката на вратата. Изабела ме наблюдаваше, разкъсвана между недоверието и състраданието.
— Не исках да кажа онова за вашата приятелка от снимките. Извинявайте — промълви тя.
— Не се извинявай. Това е самата истина.
Сведох поглед и излязох от стаята. Потърсих убежище в кабинета си, за да погледам смрачения град, погребан в мъглата. След малко чух колебливите стъпки на девойката по стълбата.
— Горе ли сте? — извика тя.
— Да.
Изабела влезе в стаята. Беше се преоблякла и беше измила следите от плач по лицето си. Усмихна ми се и аз й се усмихнах в отговор.
— Защо сте такъв? — попита тя.
Свих рамене. Изабела се приближи и седна до мен на перваза. Наслаждавахме се на безмълвното зрелище на сенките по покривите на стария град; нямаше нужда да разговаряме. По някое време тя ме погледна с усмивка.
— Ами ако си запалим една от онези пури, които баща ми ви подарява, и я изпушим заедно?
— И дума да не става.
Изабела потъна в едно от своите продължителни мълчания. От време на време ми хвърляше бегли погледи и се усмихваше. Аз я наблюдавах с крайчеца на окото и си давах сметка, че само като я гледах, ми беше някак по-лесно да повярвам, че може би е останало нещо хубаво и свястно в тоя скапан свят и — с известен късмет — в самия мен.
— Оставаш ли? — попитах накрая.
— Посочете ми една основателна причина. Една искрена причина — или по-скоро егоистична, щом става дума за вас. И гледайте да не е някоя небивалица, защото ще си тръгна на секундата.
Тя се барикадира зад един отбранителен поглед, очаквайки някое ласкателство, и на мен за миг ми се стори, че е едничкият човек на този свят, когото не исках и не можех да излъжа. Сведох очи и поне веднъж казах истината, па макар и само за да я чуя произнесена на глас.
— Защото нямам друг приятел освен теб.
Изражението й омекна и аз побързах да отклоня поглед — да не би да прочета жалост в очите й.
— Ами господин Семпере и оня педант Барсело?
— Нямам друг приятел, който да се осмелява да ми казва истината.
— А вашият приятел, тарторът? Той не ви ли казва истината?
— Не вади нож на умряло куче. Тарторът не ми е приятел и не ми се вярва някога да е казал истина през живота си.
Изабела ме погледна внимателно.
— Виждате ли? Знаех си аз, че му нямате доверие. Прочетох го на лицето ви още първия ден.
Опитах се да спася нещичко от достойнството си, но единственото, което ми се удаде, бе да прибягна до сарказъм.
— Да не би да си прибавила умението да четеш лица към списъка на талантите си?
— Никакъв талант не е нужен, за да прочете човек вашето лице — отби удара Изабела. — То е ясно като приказката за Палечко.
— И какво друго четеш по лицето ми, многоуважаема гледачке?
— Че ви е страх.
Засмях се неохотно.
— Няма защо да се срамувате от това. Да се страхуваш е признак за здрав разум. От нищо не се боят само кръглите глупаци. Това го прочетох в една книга.
— В наръчника на бъзливеца ли?
— Не е нужно да си го признавате, ако това застрашава чувството ви за мъжественост. Знам, че вие, мъжете, си мислите, че твърдоглавието ви трябва да отговаря по размер на оная ви работа.
— И това ли го прочете в книгата?
— Не, това е собствена сентенция.
Вдигнах ръце, предавайки се пред този аргумент.
— Е, добре, не отричам, че изпитвам мъгляво безпокойство.
— Че сте мъгляв, мъгляв сте. Направо умирате от страх. Признайте си.
— Хайде да не преувеличаваме. Да речем, че имам известни съмнения относно връзката ми с моя издател, което — с оглед на моя опит — е разбираемо. Но доколкото зная, Корели е истински джентълмен и нашите професионални отношения ще бъдат плодоносни и положителни и за двете страни.
— Да, затова ви се разтреперват мартинките, щом само се спомене името му.