Една сутрин, след като закусих, се премених с един от костюмите си на порядъчен гражданин. Отидох до галерията, за да се сбогувам с Изабела, и я видях приведена над бюрото — препрочиташе страниците, които бе написала предния ден.
— Днес няма ли да пишете? — попита тя, без да вдига поглед.
— Давам си ден за размисъл.
Забелязах, че е сложила комплекта с писците и мастилницата с музите до тетрадката си.
— Смятах, че го мислиш за безвкусица — рекох.
— Точно за това го мисля, но все пак съм момиче на седемнайсет години и имам пълното право да харесвам безвкусици — също както вие си падате по пурите.
В тоя миг миризмата на одеколон достигна до нея и тя ми хвърли заинтригуван поглед. Като ме видя, че съм се облякъл за излизане, свъси вежди.
— Пак ли ще се правите на детектив?
— Мъничко.
— А не ви ли трябва телохранител? Един доктор Уотсън в рокля? Изобщо някой със здрав разум?
— Не се учи да си търсиш извинения да не пишеш, преди да си се научила да пишеш. Това е привилегия на професионалистите и човек трябва да я спечели с труд.
— Мисля, че щом съм ваша помощничка, трябва да ви помагам във всичко.
Усмихнах се благо.
— Като отваряш дума за това — да, има нещо, за което исках да те помоля. Не, не се плаши. Свързано е с господин Семпере. Научих, че е зле с парите и книжарницата е в опасност.
— Не може да бъде!
— За жалост това е самата истина, но нищо страшно няма да се случи, защото ние няма да допуснем положението да се утежни.
— Да, ама господин Семпере е много горд и няма да приеме да… Впрочем вече направихте опит, нали?
Кимнах.
— Затова реших, че трябва да действаме по-хитро и да прибегнем до еретични и подмолни средства за постигане на целта.
— Това си е по вашата специалност.
Не обърнах внимание на укорителния тон и пристъпих към изложение на моя план.
— Намислил съм следното: да се отбиеш в книжарницата, ни лук яла, ни лук мирисала, и да кажеш на Семпере, че аз съм един звяр и до гуша ти е дошло от мен…
— Дотук звучи сто процента правдоподобно.
— Не ме прекъсвай. Ще му кажеш всичко това и ще добавиш, че ти плащам съвсем мизерна сума, задето ми помагаш.
— Ама вие не ми плащате нито стотинка…
Въздъхнах, въоръжавайки се с търпение.
— Когато ти каже, че съжалява за това — а той със сигурност ще го каже, — ти си придай вид на изпаднала в беда дама и му довери, по възможност с някоя и друга сълзица, че баща ти те е лишил от наследство и иска да те прави монахиня. Затова ти е хрумнало, че навярно би могла да работиш в книжарницата по няколко часа, ей така, пробно, в замяна на три процента комисиона от книгите, който продадеш. Тъй ще си изковеш бъдеще далече от манастира като волна и независима жена, посветила се на разпространението на книжнината.
Изабела извъртя очи.
— Три процента? Какво искате вие — да помогнете на Семпере, или да го оскубете?
— Искам да се облечеш, както се беше издокарала оная вечер, да се нагиздиш, както само ти си знаеш, и да се отбиеш в книжарницата, когато синът му е там, а това обикновено е в следобедните часове.
— За красавеца ли говорим?
— Колко сина има господин Семпере?
Изабела се замисли и когато схвана накъде бия, ми хвърли изпепеляващ поглед.
— Ех, ако баща ми знаеше какъв извратен ум имате, щеше да си купи оная двуцевка.
— Казвам ти само, че синът трябва да те види. А бащата да види как те гледа синът.
— Вие сте даже по-лош, отколкото си мислех. Сега, значи, се захващате с търговия с бели робини?
— Става дума за най-обикновено християнско милосърдие. Освен това ти първа призна, че синът на Семпере е хубавец.