— Отива ли до Сария? — попитах аз.
— До площада.
Облегнах глава на стъклото и след малко трамваят потегли с рязко движение. Затворих очи и се отдадох на една от онези дремки, на които можем да се наслаждаваме само на борда на някое механично творение — сънят на съвременния човек. Присъни ми се, че пътувам във влак, сглобен от черни кости, с вагони във формата на ковчези, който прекосяваше една безлюдна Барселона, осеяна със захвърлени дрехи, сякаш телата, които ги бяха носили, просто се бяха изпарили. Ширнал се като тундра безпорядък от изоставени шапки и рокли, костюми и обувки покриваше улиците, потънали в тягостна тишина. Локомотивът изхвърляше следа от ален дим, който се разпръскваше в небето подобно на разлята боя. Тарторът, усмихнат, пътуваше до мен. Беше облечен в бяло и носеше ръкавици. Нещо тъмно и лепкаво капеше от краищата на пръстите му.
— Какво е станало с хората?
— Имайте вяра, Мартин. Имайте вяра.
Когато се събудих, трамваят бавно се плъзгаше към входа на площада в Сария. Слязох, без да дочакам да спре напълно, и се отправих към стръмната улица „Майор де Сария“. Петнайсет минути по-късно стигнах до моята цел.
„Каретера де Валвидрера“ тръгваше от една сенчеста алея, която се простираше зад подобната на замък от червени тухли сграда на колежа „Сан Игнасио“. Улицата се изкачваше нагоре към планината, заобиколена от двете страни с големи уединени къщи и покрита с килим от окапали листа. Ниски облаци се плъзгаха по планинския склон и се стапяха в лека мъгла. Поех по тротоара откъм страната на нечетните номера, като оглеждах градинските стени и решетките на вратите, опитвайки се да разчета номерацията на улицата. Зад тях се виждаха потъмнели каменни фасади и пресъхнали фонтани, заседнали сред буренясали пътеки. Изминах един участък от тротоара под сянката на дълга редица кипариси и с изненада видях, че номерацията скачаше от 11 направо на 15. Объркан, аз се върнах по стъпките си назад в търсене на номер тринайсет. Вече бях почнал да подозирам, че секретарката на адвокат Валера е излязла по-хитра, отколкото изглеждаше, и ми е дала фалшив адрес, когато забелязах една алея, който се отклоняваше от тротоара. Тя бе дълга почти петдесет метра и стигаше до тъмна решетеста врата, образуваща гребен от копиевидни метални пръчки.
Тръгнах по тясната павирана алея и се приближих до вратата. Буйната и занемарена растителност на градината бе пропълзяла от другата страна и клоните на един евкалипт стърчаха между пръчките на вратата, подобно на умоляващи ръце, промушили се през решетката на килия. Отмахнах листата, които покриваха част от стената на оградата, и пред погледа ми се откриха букви и цифри, издълбани в камъка.
Каса Марласка
13
Поех покрай решетката, която ограждаше градината, опитвайки се да зърна какво има вътре. След двайсетина метра се натъкнах на метална врата, вградена в каменната стена. Едно мандало почиваше върху ламарината, набраздена от сълзите на ръждата. Вратата бе леко открехната. Бутнах я с рамо и тя се отвори достатъчно, за да мога да мина, без дрехите ми да се съдерат от грапавите камъни, които стърчаха от стената. Въздухът бе напоен със силна миризма на влажна пръст.
Между дърветата се простираше пътека от мраморни плочи, която водеше към едно незастроено място, покрито с бели камъни. Отстрани се виждаше гаражно помещение с отворена врата, разкриваща останките от онова, което някога е било „Мерцедес-Бенц“, а сега изглеждаше като изоставена на произвола катафалка. Къщата бе постройка в модернистичен стил с извити линии, която се издигаше на три етажа и завършваше с мансарди, образуващи нещо като гребен от струпани купички и арки. Тесни и заострени като ками прозорци зееха на фасадата, осеяна с релефи и водоливници. Стъклата им отразяваха безшумното шествие на облаците. Стори ми се, че зърнах някакво лице зад един от прозорците на първия етаж.
Вдигнах ръка и помахах за поздрав, без да съм напълно сигурен защо го правя. Все пак не исках да ме вземат за крадец. Фигурата остана на мястото си, загледана към мен, неподвижна като паяк. Сведох очи за миг, а когато отново вдигнах поглед, тя бе изчезнала.
— Добър ден! — провикнах се аз.
Почаках няколко секунди и като не получих отговор, полека се приближих към къщата. Покрай източната фасада имаше басейн с овална форма. От другата страна се издигаше остъклена галерия. Столове от разнищен брезент ограждаха басейна. Обраснал с бръшлян трамплин бе надвиснал над гладката повърхност на тъмните води. Приближих се до ръба на басейна и видях, че е покрит с окапала шума и водорасли, които се полюшваха на повърхността. Докато се взирах в собственото си отражение във водата, забелязах една тъмна фигура, която се очерта зад гърба ми.