Обърнах се рязко и се озовах срещу едно мрачно и изострено лице, което ме оглеждаше с опасение и безпокойство.
— Кой сте вие и какво търсите тук?
— Казвам се Давид Мартин и идвам от името на адвокат Валера — подех аз.
Алисия Марласка стисна устни.
— Вие ли сте госпожа Марласка? Доня Алисия?
— Какво стана с онзи, който идва винаги? — попита тя.
Разбрах, че госпожата ме е взела за един от стажантите в кантората на Валера и навярно смяташе, че й нося документи за подписване или някакво известие от адвоката. За миг претеглих възможността да приема такава самоличност, но нещо в изражението на тази жена ми подсказа, че през живота си е чула предостатъчно лъжи, за да преглътне и още една.
— Не работя за кантората, госпожо Марласка. Причината за посещението ми е от частен характер. Питах се дали бихте могли да ми отделите няколко минути, за да поговорим за един от предишните имоти на покойния ви съпруг, дон Диего.
Вдовицата пребледня и погледът й се зарея някъде встрани. Подпираше се на бастун, а край прага на галерията забелязах една инвалидна количка, в която тя вероятно прекарваше повече време, отколкото би й се искало да признае.
— Не е останал вече никакъв имот на моя съпруг, господин…
— Мартин.
— Банките взеха всичко, господин Мартин. Всичко освен тази къща, която той прехвърли на мое име по съвет на бащата на господин Валера. Другото го отнесоха лешоядите…
— Имах предвид къщата с кулата на улица „Фласадерс“.
Вдовицата въздъхна. Прецених, че бе на около шейсет или най-много шейсет и пет години. Ехото от една навярно ослепителна хубост явно бе отзвучало съвсем неотдавна.
— Забравете за тая къща. Това е прокълнато място.
— За съжаление не мога да сторя това, понеже живея в нея.
Госпожа Марласка сбърчи вежди.
— Мислех, че никой не иска да живее там. Дълги години беше необитаема.
— Взех я под наем преди доста време. Причината за посещението ми е, че в хода на някои преустройства намерих редица лични вещи, които, предполагам, са принадлежали на покойния ви съпруг, а вероятно и на вас.
— В онази къща няма нищо мое. Каквото и да сте намерили, сигурно е на оная жена…
— Ирене Сабино?
Алисия Марласка се усмихна горчиво.
— Какво всъщност искате да узнаете, господин Мартин? Кажете ми истината. Не сте дошли чак дотук, за да ми върнете вехториите на покойния ми мъж.
Известно време се гледахме мълчаливо и аз разбрах, че за нищо на света не мога и не искам да лъжа тази жена.
— Опитвам се да разбера какво се е случило със съпруга ви, госпожо Марласка.
— Защо?
— Защото мисля, че същото се случва и с мен.
Домът на Марласка имаше онова излъчване на изоставен пантеон, свойствено за големите къщи, които съществуват, подхранвани само от отсъствието и нуждата. Дните на щастие и слава, в които цяла армия от прислужници я бяха поддържали чиста и великолепна, бяха отминали и сега къщата представляваше една руина. Боята по стените се лющеше; плочите на пода се бяха разместили; мебелите бяха проядени от влагата и студа; таваните се бяха свлекли, а големите килими бяха протрити и избелели. Помогнах на вдовицата да седне в своя инвалиден стол на колелца и следвайки нейните указания, я поведох към една читалня, в която почти не бяха останали книги или картини.
— Наложи се да продам повечето неща, за да преживея — обясни ми тя. — Ако не беше адвокат Валера, който продължава да ми праща всеки месец малка пенсия от името на кантората, просто не зная къде щях да се дяна.
— Сама ли живеете тук?
Вдовицата кимна.
— Това е моят дом. Едничкото място, където съм била щастлива, макар и преди много години. Винаги съм живяла тук и тук ще си умра. Извинете, че не ви предложих нищо. Толкова отдавна никой не ме посещава, че вече не зная как да се държа с гости. Желаете ли кафе или чай?
— Няма нужда, благодаря.
Госпожа Марласка се усмихна и посочи креслото, в което бях седнал.
— Беше любимото на моя съпруг. Често сядаше в него и четеше до много късно пред камината. Аз понякога сядах тук, до него, и го слушах. Той обичаше да ми разказва разни неща — поне тогава. Бяхме много щастливи в тази къща…