25
Тръгнах си от дома на Марласка покрусен и закрачих безцелно из лабиринта на самотните улички, които водеха към Педралбес. Небето бе покрито с паяжина от сиви облаци, които едва пропускаха слънцето. Стрели от светлина пронизваха тази плащеница и бръснеха планинския склон. Проследих тези лъчи с поглед и видях как докосваха гледжосаните плочки на покрива на Вила Елиус. Прозорците й искряха в далечината. Пренебрегвайки гласа на здравия разум, закрачих натам. Докато се приближавах, небето взе да притъмнява и излезе режещ вятър, който вдигаше спирали от окапали листа покрай мен. Спрях се, когато стигнах началото на улица „Панама“. Вила Елиус се издигаше пред мен. Не посмях да пресека улицата и да се доближа до стената, която опасваше градината. Останах там Бог знае колко време; не можех нито да се махна, нито пък да отида до вратата и да почукам. Именно тогава я видях да минава край един от големите прозорци на втория етаж. Усетих силен студ във вътрешностите си. Канех се да си тръгна, когато тя изведнъж се обърна и се спря. Приближи се до прозореца и аз почувствах очите й, впити в моите. Вдигна ръка, сякаш искаше да ми помаха за поздрав, но така и не разтвори свитите си пръсти. Нямах смелост да издържа на погледа й, обърнах се и закрачих по улицата надолу. Ръцете ми трепереха, затова ги пъхнах в джобовете си — да не би тя да ги забележи. Преди да завия зад ъгъла, се обърнах и се уверих, че все още е там и ме гледа. Колкото и да ми се искаше да я намразя, нямах сили за това.