Прибрах се вкъщи с чувството, че съм измръзнал до кости. На влизане забелязах, че от пощенската кутия в преддверието стърчи един плик. Пергаментова хартия и червен восък. Известие от тартора. Отворих го, докато се тътрех нагоре по стълбите. Изящният почерк ми съобщаваше, че съм поканен на среща на следващия ден. Когато стигнах до площадката, видях, че вратата е открехната и Изабела ме чака с усмивка.
— Бях в кабинета и ви видях, че си идвате — рече тя.
Опитах се да й се усмихна, но явно не се получи много убедително, защото щом ме погледна в очите, Изабела се сдоби със загрижено изражение.
— Добре ли сте?
— А, нищо ми няма. Май съм настинал малко.
— Сложила съм един бульон на печката, който ще направи чудеса за вас. Влезте.
Тя ме хвана под ръка и ме поведе към галерията.
— Изабела, не съм инвалид.
Побърза да ме пусне и сведе очи.
— Извинявайте.
Нямах сили да се препирам с никого, най-малко пък с моята твърдоглава помощничка, затова я последвах без възражения до едно от креслата в галерията и се стоварих в него като чувал. Изабела седна срещу мен и ме загледа разтревожено.
— Какво се е случило?
Усмихнах й се успокоително.
— Нищо. Нищо не се е случило. Нали щеше да ми даваш бульон?
— Ей сегичка.
Изабела веднага се втурна към кухнята. Чувах я как се суети там. Поех дълбоко въздух и затворих очи, докато не я чух да се задава.
Подаде ми една димяща купа с невероятни размери.
— Прилича на нощно гърне — отбелязах аз.
— Изпийте го без дебелашки коментари.
Подуших бульона. Ухаеше приятно, но не исках да проявявам прекалено покорство.
— Мирише странно — казах. — От какво е?
— Мирише на пиле, понеже е от пиле. Има и сол и мъничко херес. Хайде, изпийте го.
Отпих една глътка и понечих да й върна купата. Изабела поклати глава.
— До капка.
Въздъхнах и отпих още една глътка. Беше вкусно, колкото и да не ми се искаше да го призная.
— Е, как мина денят? — попита тя.
— Имаше си своите мигове. А как беше при теб?
— В момента разговаряте с новата звезда на „Семпере и синове“.
— Отлично!
— Още преди пет часа̀ успях да продам два екземпляра от „Портретът на Дориан Грей“ и пълните съчинения на Петрарка на един много представителен господин от Мадрид, който ми даде бакшиш. Не се мусете, защото пъхнах в касата и бакшиша.
— А какво каза Семпере син?
— Да рече човек, че е казал кой знае какво — не е. През цялото време стоеше като един зяпльо и се преструваше, че не ме гледа, ама всъщност не сваляше очи от мен. Просто не мога да седна, толкова ми е пламнал задникът от погледите, които му хвърляше всеки път, щом се покатерех на стълбата да сваля някоя книга. Доволен ли сте сега?
Усмихнах се и кимнах.
— Благодаря ти, Изабела.
Момичето ме погледна втренчено в очите.
— Кажете го още веднъж.
— Благодаря ти, Изабела. От цялото си сърце.
Тя се изчерви и отклони поглед. Постояхме малко така, обгърнати от спокойно мълчание, наслаждавайки се на онова другарство, което понякога не се нуждае от думи. Изпих бульона до дъно, макар и да имах чувството, че повече не мога да поема нито капка, и й показах празната купа. Изабела кимна.
— Отидохте да я видите, нали? Онази жена, Кристина — рече тя, като избягваше погледа ми.
— Ех, тая Изабела, която така умее да чете по лицата…
— Кажете ми истината.
— Видях я само отдалече.
Изабела ме погледна предпазливо, сякаш се чудеше дали да ми каже нещо, което я глождеше отвътре, или да си замълчи.
— Обичате ли я? — попита тя накрая.
За миг се спогледахме безмълвно.
— Както знаеш, аз не умея да обичам никого. Егоист съм и това си е. Хайде да поговорим за нещо друго.