Тя кимна. Пликът, който се подаваше от джоба ми, привлече вниманието й.
— Вести от тартора?
— Месечната покана. Негово превъзходителство господин Андреас Корели има удоволствието да ме извика на среща утре в седем сутринта пред вратите на гробището Пуебло Нуево. Не можа да избере друго място!
— Смятате ли да отидете?
— А какво друго мога да направя?
— Можете още тая вечер да хванете някой влак и да се махнете завинаги.
— Днес ти си вторият човек, който ми предлага това. Да се махна оттук.
— Сигурно има някаква причина.
— А кой ще бъде твой водач и наставник в злочестините на литературата?
— Аз идвам с вас.
Усмихнах се и я хванах за ръката.
— С теб отивам и накрай света, Изабела.
Тя рязко издърпа ръката си и ме погледна обидено.
— Присмивате ми се!
— Изабела, ако някой ден ми хрумне да се присмивам на теб, ще си тегля куршума.
— Не говорете така. Не ми е приятно, когато казвате такива неща.
— Извинявай.
Моята помощничка се върна на бюрото си и потъна в едно от своите продължителни мълчания. Наблюдавах я как преглежда страниците, написани през деня, как нанася поправки и зачерква цели пасажи с писците, които й бях подарил.
— Не мога да се съсредоточа, когато ме гледате.
Станах и заобиколих бюрото й.
— В такъв случай те оставям да си продължиш работата, а след вечеря ще ми покажеш какво си написала.
— Не е готово. Трябва цялото да го поправя, да го препиша и…
— Никога не е готово, Изабела. Ще трябва полека-лека да свикнеш с това. Ще го прочетем заедно след вечеря.
— Утре.
Предадох се.
— Добре, утре.
Тя кимна и аз понечих да я оставя насаме със словата й. Тъкмо затварях вратата на галерията, когато чух гласа на Изабела да ме вика.
— Давид?
Спрях се мълчаливо от другата страна на вратата.
— Не е вярно. Не е вярно, че не умеете да обичате никого.
Оттеглих се в стаята си и затворих вратата. Легнах в кревата си, свит на кълбо, и затворих очи.
26
Тъкмо се бе зазорило, когато излязох от къщи. Тъмни облаци се влачеха над покривите и отнемаха цвета на улиците. Докато пресичах парка Сиудадела, видях как първите капки дъжд заплющяха по листата на дърветата и по пътя, вдигайки спирали прах от земята, сякаш бяха куршуми. Оттатък парка една гора от фабрики и кули бе избуяла чак до хоризонта, а саждите от нейните комини се разтваряха в този черен дъжд, който падаше от небето като катранени сълзи. Извървях неприветливата алея с кипарисите, която водеше до портите на Източното гробище; безброй пъти бях изминавал същия път с баща ми. Тарторът вече ме чакаше там. Видях го отдалече, застанал невъзмутимо под дъжда, точно под единия от големите каменни ангели, които вардеха главния вход на гробището. Беше облечен в черно и само очите му го отличаваха от стотиците статуи зад решетките на оградата. Дори не трепна, докато не се приближих съвсем, едва на няколко метра. Махнах му с ръка, понеже не се сещах какво друго да направя. Беше студено и вятърът носеше миризма на вар и сяра.
— Случайните посетители наивно вярват, че в тоя град времето винаги е слънчево и топло — рече тарторът. — Но аз казвам, че рано или късно древната душа на Барселона, тъмна и неспокойна, се отразява в небето.
— Трябваше да издавате туристически пътеводители вместо религиозни текстове — подхвърлих аз.
— То е горе-долу същото. Е, как преминаха тия дни на мир и спокойствие? Напредна ли работата? Имате ли добри новини за мен?
Извадих от сакото си един вързоп страници и му ги подадох. Влязохме в гробището, търсейки място, където да се подслоним от дъжда. Тарторът избра един стар мавзолей с купол, поддържан от мраморни колони и заобиколен от ангели с изострени лица и прекомерно дълги пръсти. Седнахме на една студена каменна пейка. Тарторът ми отправи една от своите хищни усмивки и ми намигна, а жълтите му, блестящи зеници се свиха до черни точки, в които можех да видя отразено собственото си лице — бледо и видимо тревожно.
— Отпуснете се, Мартин. Придавате прекалено голямо значение на реквизита.
Той спокойно зачете страниците, които му бях донесъл.
— Мисля да се поразтъпча малко, докато вие четете — казах аз.
Корели кимна, без да вдига поглед от текста.
— Само да не ми избягате — тихо рече той.
Отдалечих се толкова бързо, колкото бе възможно, без бързината ми да бие твърде много на очи, и се изгубих сред алеите и завоите на некропола. Заобикалях обелиски и гробници, навлизайки в самото сърце на гробището. Надгробната плоча още си беше там, открояваше се с една празна ваза, от която стърчеше скелетът на изсъхнал букет. Видал бе заплатил погребението и дори бе поръчал на един скулптор, който се ползваше с известна репутация сред майсторите на надгробни паметници, да извае една Пиета. Тя бдеше над гроба, вдигнала поглед към небето, а ръцете й бяха скръстени на гърдите в молитвен жест. Коленичих пред плочата и почистих мъха, който бе покрил издълбаните с длето букви.