— Обуржоазяваме се, а, дон Басилио?
Някогашният ми началник сви рамене и показа с жест, че не отдава особено значение на новия декор, който го заобикаляше.
— Не се впечатлявайте от това.
— Недейте да скромничите, дон Басилио, че сега сте попаднали на перлата в короната. Е, вразумявате ли ги вече?
Дон Басилио измъкна вечния си червен молив и ми го показа, намигайки.
— Излизам с четири материала на седмица.
— Значи с два по-малко, отколкото в „Ла вос“.
— Дайте ми време, че тука имам някои експерти, които слагат препинателните знаци през куп за грош и си въобразяват, че „резюме“ е типично мезе от провинция Логроньо.
Въпреки думите му беше очевидно, че дон Басилио се чувстваше добре на новото си работно място; даже изглеждаше по-здрав от когато и да било.
— Само не ми казвайте, че сте дошли да търсите работа, защото съм напълно способен да ви дам такава — заплаши ме той.
— Благодаря ви, дон Басилио, но нали знаете, че вече, тъй да се каже, захвърлих расото? Журналистиката не е за мен.
— Кажете тогава с какво може да ви помогне старият мърморко.
— Търся сведения за един стар случай във връзка с една история, по която работя в момента. Става дума за смъртта на известен адвокат на име Марласка, Диего Марласка.
— За коя година говорим?
— Хиляда деветстотин и четвърта.
Дон Басилио въздъхна.
— Това е доста отдавна. Много вода е изтекла оттогава.
— Не чак толкова, че да отмие всичко — отбелязах аз.
Той сложи ръка на рамото ми и ми направи знак да го последвам в редакцията.
— Нямайте грижа, дошли сте на подходящото място. Тия добри хора пазят такъв архив, на който и Ватиканът би завидял. Ако тогава пресата е отразила нещо по случая, ще го намерим тук. Освен това началникът на архива е мой добър приятел. Предупреждавам ви обаче, че в сравнение с него аз съм благ като Снежанка. Не обръщайте внимание на свадливото му държане. Някъде дълбоко, дълбоко в себе си той е душа човек.
Последвах дон Басилио през обширен вестибюл с превъзходна дървена ламперия. От едната му страна се преминаваше към обла зала с голяма кръгла маса и серия портрети, от които ни наблюдаваха цяла плеяда велможи със сурови, навъсени лица.
— Това е залата на събора на магьосниците — обясни дон Басилио. — Тук се събират главните редактори с директора и заместник-директора, сиреч моя милост, и като добри рицари на кръглата маса се срещаме със Светия Граал всеки ден в седем вечерта.
— Впечатляващо.
— Почакайте, още нищо не сте видели — рече той, като ми смигна. — Я гледайте!
Дон Басилио застана под един от августейшите портрети и бутна дървения панел, който покриваше стената. Панелът поддаде със скърцане и пред нас се разкри таен коридор.
— Е, какво ще кажете, Мартин? И това е само един от многобройните тайни проходи на сградата. С такова оборудване не са разполагали даже и Борджиите.
Последвах го по коридора, докато стигнахме до една голяма читалня, оградена от стъклени витрини — хранилището на тайната библиотека на „Ла Вангуардия“. В дъното на стаята, под светлината на една лампа от зеленикаво стъкло, седеше мъж на средна възраст, който разглеждаше някакъв документ с лупа. Когато влязохме, той вдигна очи и ни хвърли такъв поглед, от който всеки малолетен или лесно впечатлителен посетител би се вкаменил на място.
— Представям ви дон Хосе Мария Бротонс, господар на подземния свят и началник на катакомбите на този свещен дом — обяви дон Басилио.
Без да изпуска лупата от ръка, Бротонс се задоволи да ме наблюдава с онези свои очи, които сякаш прогаряха дупки. Приближих се и му подадох ръка.
— Това е моят някогашен ученик Давид Мартин.
Бротонс стисна неохотно ръката ми и погледна дон Басилио.