— Тук имаме нещо по-интересно — обади се Бротонс.
Една статия от следващия ден обясняваше, че полицията разследва обстоятелствата около инцидента, за да определи точно какво се е случило. Най-интересно бе това, че според съдебномедицинския доклад, посочен в материала, смъртта на Марласка бе настъпила вследствие на удавяне.
— Удавил се е? — намеси се дон Басилио. — Как? Къде?
— Не се изяснява. Вероятно е трябвало да поизрежат съобщението, за да включат тази спешна и обширна апология на сарданата49, която заема три колонки със заглавието: „Под звуците на тенората50: дух и настроение“ — отбеляза Бротонс.
— Там пише ли кой е бил натоварен с разследването? — попитах аз.
— Споменава се някой си Салвадор. Рикардо Салвадор — рече началникът на архива.
Прегледахме останалите новини, свързани със смъртта на Марласка, но не открихме нищо съществено. Текстовете сякаш се преливаха един в друг, повтаряйки все същата песен, която звучеше твърде сходно с официалната версия, представена от кантората на Валера и сие.
— Здравата ми намирисва, че тук има нещо скрито-покрито — рече Бротонс.
Въздъхнах обезсърчен. Бях се надявал да намеря нещо повече от обикновени сладникави възпоменания и кухи съобщения, които не изясняваха никакви факти.
— Вие нямахте ли една солидна връзка в полицейското управление? — попита дон Басилио. — Как се казваше този човек?
— Виктор Грандес — уточни Бротонс.
— Навярно той би могъл да свърже Мартин с въпросния Салвадор.
Покашлях се и двамата мъжаги ме изгледаха със свъсени вежди.
— По причини, които не касаят случая, или пък го касаят твърде много, бих предпочел да не замесваме инспектор Грандес в тази работа — изтъкнах аз.
Бротонс и дон Басилио се спогледаха.
— Разбрано. Има ли и други имена, които трябва да зачеркнем от списъка?
— Маркос и Кастело.
— Виждам, че не сте загубили дарбата си да завързвате приятелства навсякъде, където се появите — отбеляза дон Басилио.
Бротонс потърка брадичката си.
— Да не се тревожим излишно. Мисля, че ще мога да намеря друг подстъп, който да не буди подозрения.
— Ако успеете да ме свържете с този Салвадор, ще ви принеса в жертва каквото пожелаете, дори и някой шопар.
— Заради подаграта не кусвам сланина, но не бих отказал една хубава хаванска пура — рече Бротонс.
— Нека да са две — добави дон Басилио.
Веднага изтичах до един магазин за цигари на улица „Талерс“ в търсене на двете най-изискани и скъпи хавански пури, които заведението можеше да предложи. През това време Бротонс проведе няколко дискретни разговора с полицейското управление, които потвърдиха, че Салвадор е напуснал полицията, по-скоро принудително, и сега работи като телохранител на индустриалци, а освен това извършва разследвания за различни адвокатски кантори в града. Когато се върнах в редакцията, за да връча по една пура на всеки от двамата ми благодетели, началникът на архива ми подаде бележка, на която се четеше следният адрес:
Рикардо Салвадор
Улица „Леона“, 21. Таван
— Дано вашият директор ви се отплати за добрината — рекох аз.
— И дано вие доживеете да видите това.
29
Улица „Леона“, по-известна сред местните обитатели като Улицата с Трите легла в чест на прочутия бардак, който се намираше там, бе тесен пасаж, тъмен почти колкото репутацията си. Започваше от сенчестите арки на Пласа Реал и се простираше като влажна и невидяла слънце просека между стари, сгушени една в друга сгради, оплетени в една вечна паяжина от въжета за пране. Олющените им фасади бледнееха в охра, а каменният плочник често се бе къпал в кръв в годините на тероризма. Неведнъж бях използвал тази уличка като декор за моите истории от „Градът на прокълнатите“ и дори сега, пуста и забравена, за мен тя все още носеше лъх на интриги и барут. В тази мрачна обстановка като че ли всичко показваше, че принудителното отстраняване на комисар Салвадор от полицията не му е донесло никаква изгода.
Номер 21 беше скромна сграда, притисната между други две постройки. Главният й вход бе отворен и напомняше сенчест кладенец, от който започваше тясно и стръмно стълбище, издигащо се спираловидно нагоре. По настилката имаше локви и някаква тъмна, лепкава течност бе избила от пролуките между каменните плочи. Изкачих се някак по стълбите, като се държах за перилата, но без да им се доверявам особено. На всяка стълбищна площадка имаше само по една врата и съдейки по външния вид на сградата, прецених, че никой от тези апартаменти вероятно не надхвърляше четирийсет квадратни метра. Една малка капандура увенчаваше стълбището и къпеше горните етажи в слаба светлина. Вратата на мансардата се намираше в края на неголям коридор. За мое учудване, тя бе отворена. Потропах с кокалчетата на пръстите си, но никой не ми отговори. Вратата водеше към малка стая, в която се виждаше едно кресло, маса и етажерка, отрупана с книги и тенекиени кутии. Съседната стаичка представляваше нещо като кухня и перално помещение. Единственото хубаво нещо в това подобно на килия жилище бе терасата, от която се излизаше на покрива. Вратата към терасата също бе отворена и през нея се промъкваше свежият ветрец, който довяваше миризма на готвено и на пране от покривите на стария град.