— Как мога да ви се отблагодаря?
— Като се приберете горе и си легнете. А ако ви трябва пикантна компания, вземете с вас „Фортуната и Хасинта“54.
— Имате право. Дон Бенито никога не ни разочарова.
— И да искаше, не би могъл. Хайде, бързо в леглото!
Семпере се надигна. Движеше се трудно и дишаше с мъка, с едно дрезгаво хриптене, от което чак косата ми настръхваше. Улових го за ръката, за да му помогна, и усетих, че кожата му е студена.
— Не се плашете, Мартин. Просто метаболизмът ми е малко бавен.
— Днес май е бавен като „Война и мир“.
— Само мъничко да подремна и ще стана като нов.
Реших да го придружа до апартамента, в който живееше заедно със сина си, точно над книжарницата, и да се уверя, че ще се пъхне под одеялата. Четвърт час ни бе нужен, за да преодолеем стълбите. Пътьом срещнахме един от съседите, вежлив учител на име дон Анаклето, който преподаваше испански език и литература в йезуитския колеж на улица „Каспе“ и тъкмо се прибираше в дома си.
— Как ви се струва днес животът, приятелю Семпере?
— Доста стръмен, дон Анаклето.
С помощта на преподавателя успях да кача на първия етаж Семпере, който фактически бе увиснал на шията ми.
— С ваше позволение ще се оттегля да си почина след един дълъг ден на борба с онази тълпа примати, които имам за ученици — обяви преподавателят. — Казвам ви, тази страна ще се разпадне в рамките на едно поколение. Ще се издерат едни други като плъхове.
Семпере с жест ми даде да разбера, че не бива да обръщам прекалено внимание на дон Анаклето.
— Добър човек е — прошепна книжарят, — ама прави от мухата слон.
Когато влязох в жилището, изведнъж ме връхлетя споменът за онова далечно утро, когато пристигнах тук окървавен и стиснал здраво един екземпляр от „Големите надежди“. Тогава Семпере ме взе на ръце, качи ме по стълбите и ми поднесе чаша топъл шоколад, който изпих, докато чакахме лекаря. Спомних си как книжарят ми шепнеше успокоителни слова и почистваше кръвта от тялото ми с хладка кърпа и с такава нежност, каквато никой не бе проявявал към мен до тоя момент. По онова време Семпере беше силен мъж, който ми изглеждаше великан във всяко отношение, и без него надали щях да преживея онези мои злополучни години. Почти нищо не бе останало от тази сила, когато внимателно го настаних да си легне и го завих с две одеяла. Сетне седнах до него и взех ръката му, без да зная какво да кажа.
— Чуйте, ако вземем сега и двамата да се разциврим с цяло гърло, по-добре си вървете — рече той.
— Пазете се, чувате ли?
— Ще се гледам като писано яйце, не се бойте.
Кимнах и се отправих към вратата.
— Мартин?
Спрях се на прага и се обърнах. Семпере се взираше в мен със същата загриженост, с която ме бе гледал в онова утро, когато изгубих няколко зъба и голяма част от невинността си. Побързах да си тръгна, преди да ме е попитал какво всъщност става с мен.
31
Един от първите присъщи похвати на професионалния писател, които Изабела бе усвоила от мен, бе изкуството на отлагането. Всеки ветеран в този занаят знае, че кое да е занимание, като се почне от подострянето на молива и се стигне до зяпането на мухите, има приоритет пред сядането на писалището и напрягането на мозъка. Изабела бе усвоила този основен урок сякаш чрез осмоза и когато се прибрах вкъщи, я заварих не на бюрото й, а в кухнята, където доизкусуряваше едно ястие, което изглеждаше и ухаеше така, сякаш приготвянето му бе отнело няколко часа.
— Празнуваме ли нещо? — попитах аз.
— Не ми се вярва, като ви гледам физиономията.
— На какво мирише?
— Патица с круши на фурна и шоколадов сос. Намерих рецептата в една от готварските ви книги.
— Аз нямам готварски книги.
Изабела стана и донесе един подвързан с кожа том, който остави на масата. Заглавието му беше „Стоте и една най-добри рецепти на френската кухня“ от Мишел Арагон.
— Така си мислите вие. На втория ред на рафтовете на библиотеката намерих какво ли не, включително един наръчник по брачна хигиена от доктор Перес-Агуадо с твърде недвусмислени илюстрации и бисери от рода на „поради божествен промисъл жената не познава плътски въжделения и нейното духовно и чувствено осъществяване по най-естествен начин се сублимира в майчинството и домакинската шетня“. Тук имате направо мините на цар Соломон.
— А мога ли да зная какво си търсила на втория ред на рафтовете?
— Вдъхновение. И ето че го намерих.
— Да, но от кулинарен тип. Бяхме се разбрали, че ще пишеш всеки божи ден, с или без вдъхновение.