— Писането не ми спори. И за това сте виновен вие, защото ме карате да работя на няколко места и ме забърквате във вашите интриги с непорочния Семпере младши.
— Уместно ли ти се струва да се присмиваш на човека, който е отчаяно влюбен в теб?
— Какво?
— Много добре ме чу. Семпере син ми довери, че си му отнела съня. Буквално! Не спи, не яде, не пие, не може даже да се изпикае, горкичкият, защото по цял ден мисли само за теб.
— Бълнувате!
— Ако някой бълнува, това е клетият Семпере. Да беше го видяла! Идеше ми да му тегля един куршум, че да го избавя от тия мъки и страдания.
— Ама той не ми обръща никакво внимание! — запротестира Изабела.
— Защото не знае как да си разкрие сърцето и да намери подходящите думи, в които да облече чувствата си. Мъжете сме такива, недодялани и първични.
— Да, ама много лесно намери думите, с които ми дръпна едно конско, когато наредих погрешно колекцията „Национални епизоди“55. Изведнъж му дойде дар слово.
— Това е нещо различно. Административното общуване е едно, а езикът на страстта — съвсем друго.
— Глупости!
— Нищо глупаво няма в любовта, уважаема асистентке. И за да сменим темата, ще вечеряме ли, или не?
Изабела бе наредила масата по начин, подобаващ на приготвеното от нея пиршество. Бе изложила цял арсенал от чинии, прибори и чаши, които никога не бях виждал.
— Просто не зная как може да имате такива прелестни неща и да не ги използвате. Всичко това стоеше в кутии в стаята до пералното помещение — рече тя. — Мъжка му работа!
Вдигнах един от ножовете и го разгледах на светлината на свещите, запалени от Изабела. Осъзнах, че това бе част от покъщнината на Диего Марласка и почувствах как апетитът ми напълно се изпари.
— Случило ли се е нещо? — попита Изабела.
Поклатих глава. Моята помощничка сервира две чинии и ме загледа с очакване. Изядох една хапка и се усмихнах, кимайки одобрително.
— Много е вкусно — рекох.
— На мен ми се струва малко жилаво. В рецептата пишеше, че трябва да се пече на бавен огън не знам си колко време, ама тая ваша печка или гори съвсем мижаво, или направо изпепелява, без някакво междинно положение.
— Много си е добре — повторих аз, като продължих да се храня без охота.
Тя само ме изгледа с крайчеца на окото. Вечеряхме мълчаливо, като единствената ни компания бе звукът от подрънкването на приборите и чашите.
— Сериозно ли казахте онова за Семпере син?
Кимнах, без да вдигам очи от чинията си.
— И какво още ви каза той за мен?
— Каза, че имаш класическа хубост, че си умна и извънредно женствена — ех, колко е сантиментален! — и че усеща как между вас се е зародила една духовна връзка.
Изабела ми отправи убийствен поглед.
— Закълнете се, че не си измисляте всичко това — рече тя.
Сложих десницата си върху готварската книга и вдигнах лявата си ръка.
— Заклевам се върху „Стоте и една най-добри рецепти на френската кухня“ — обявих аз.
— Човек обикновено полага клетва с другата ръка.
Смених ръцете и повторих изявлението си с най-тържествено изражение. Изабела изпръхтя.
— И какво да правя сега?
— Нямам представа. Какво правят влюбените? Ходят на разходка, на танци…
— Ама аз не съм влюбена в този господин.
Продължих да похапвам от патицата със сладък сос, като се правех, че не забелязвам настойчивия поглед на Изабела. След малко тя удари с ръка по масата.
— Бъдете така любезен да ме погледнете. За всичко сте виновен вие!
Оставих спокойно приборите, избърсах се със салфетката и я погледнах.
— Какво да правя сега? — попита отново тя.
— Зависи. Харесваш ли Семпере, или не?
Облак от съмнение премина по лицето й.
— Не зная. Първо на първо, малко е възрастен за мен.
— Той фактически ми е връстник — отбелязах. — Може да е най-много с година или две по-голям от мен. Е, може и да са три.
— Или пък четири-пет.
Въздъхнах.
— Човекът е в разцвета на силите си. Нали се бяхме разбрали, че на теб ти допадат по-улегналите.
— Не се шегувайте!
— Изабела, не е моя работа да ти казвам какво да правиш…
— Само това оставаше!
— Нека да довърша. Искам да кажа, че това си е нещо между Семпере син и теб. Ако искаш съвет от мен, бих ти казал да му дадеш един шанс. Нищо повече. Ако тия дни той реши да направи първата крачка и те покани, да речем, на закуска, приеми поканата. Може би ще се разговорите, ще се опознаете и накрая ще станете големи приятели. А може би не. Но според мен Семпере е добър човек, интересът му към теб е искрен и даже бих дръзнал да кажа, че ако помислиш малко, ще осъзнаеш, че и ти изпитваш нещо към него.