— Вие сте просто луд.
— Може, но Семпере не е. И мисля, че да се отнесеш с неуважение към обичта и възхищението, които той изпитва към теб, би било подло. А ти не си такава.
— Това е емоционално изнудване!
— Не, това е животът.
Изабела направо ме изпепеляваше с поглед. Аз й се усмихнах.
— Поне имайте добрината да си довършите вечерята — нареди тя.
Опразних чинията, обрах старателно соса с хляб и въздъхнах със задоволство.
— Какво има за десерт?
След вечеря оставих в читалнята една замислена Изабела, потънала в съмнения и безпокойства, и се качих в кабинета си в кулата. Извадих снимката на Диего Марласка, която бях заел от Салвадор, и я оставих под настолната лампа. Сетне хвърлих поглед на малката цитадела от бележници, записки и листове, които бях натрупал заради поръчката на тартора. С ръце, още студени от приборите на Диего Марласка, лесно можех да си представя как моят предшественик е седял в кабинета и е съзерцавал същата гледка над покривите на Рибера. Взех наслуки една от моите страници и я зачетох. Думите и фразите ми звучаха познато, защото бяха съчинени от мен, но метежният дух, който ги изпълваше, ми се стори по-чужд от всякога. Пуснах листа на пода и вдигнах поглед, за да срещна собственото си отражение в стъклото на прозореца — един непознат в синкавата мрачина, която бе погребала града. Разбрах, че не ще мога да работя тая нощ, че ще бъда неспособен да нахвърлям дори един абзац за тартора. Загасих лампата на писалището си и останах да седя в сумрака, като слушах как вятърът бръсне прозорците и си представях как Диего Марласка, обхванат от пламъци, пада във водите на резервоара и последните мехурчета въздух се откъсват от устните му, а ледената течност нахлува в дробовете му.
Събудих се призори със схванато тяло, сгушено в креслото на кабинета. Станах и чух как два-три елемента от моята анатомия изскърцаха. Завлякох се до прозореца и го разтворих широко. Терасите на стария град искряха от слана и едно пурпурно небе бе прихлупило Барселона. Когато камбаните на „Санта Мария дел Мар“ забиха, рояк от черни криле излетя от някакъв гълъбарник. Студеният, режещ вятър носеше миризма от пристанището и сажди от комините на квартала.
Слязох долу и се отправих към кухнята, за да сваря кафе. Хвърлих един поглед на килера и останах изумен. Откакто Изабела живееше в къщата, моят запас от провизии напомняше асортимента на бакалницата „Килес“ на Рамбла де Каталуня. Сред изложените екзотични деликатеси, внесени от магазина на нейния баща, намерих една тенекиена кутия английски бисквити с шоколадова глазура и реших да ги опитам. Половин час по-късно, когато вените ми се изпълниха със захар и кофеин, мозъкът ми заработи и ми дойде гениалната идея да започна деня, като си усложня още малко живота — ако това изобщо бе възможно. Веднага щом търговците отвореха дюкяните си, аз щях да посетя магазина на улица „Принсеса“, продаващ артикули за магове и илюзионисти.
— Какво правите тук, буден по това време?
Гласът на моята съвест, Изабела, ме наблюдаваше от прага.
— Ям бисквити.
Тя седна на масата и си наля чаша кафе. Изглеждаше така, сякаш не бе мигнала цяла нощ.
— Баща ми казва, че тази е любимата марка на кралицата майка.
— Значи затова тя изглежда толкова добре.
Изабела си взе една бисквита и я захапа разсеяно.
— Помисли ли какво ще предприемеш? По отношение на Семпере, имам предвид…
Тя ми хвърли един отровен поглед.
— А вие какво ще предприемете днес? Нищо добро, това поне е сигурно.
— Трябва да направя няколко посещения.
— Да бе.
— Какво искаш да кажеш с това?
Изабела остави чашата на масата и се обърна към мен с изражението, което добиваше, когато се канеше да ме подложи на разпит.
— Защо никога не говорите за тая работа, дето я вършите с оня тип, тартора?
— По ред причини, но най-вече за твое добро.
— За мое добро, значи. Ама че съм глупачка, как не се сетих. Впрочем, забравих да ви кажа, че вчера се отби вашият приятел, инспекторът.
— Грандес? Сам ли беше?
— Не. Придружаваха го двама биячи, грамадни като гардероби и с физиономия на хрътки.
При мисълта за Маркос и Кастело, застанали на прага на дома ми, стомахът ми се сви на топка.
— Какво искаше Грандес?
— Не спомена.
— А какво каза?
— Попита ме коя съм.
— И ти какво му отговори?
— Че съм ваша любовница.
— Много умно, няма що.
— Какво пък, на единия от здравеняците това май му се видя доста забавно.