Изабела си взе още една бисквита и я излапа на две хапки. Когато забеляза, че я гледам накриво, веднага спря да дъвче.
— Че какво толкова съм казала? — попита тя с пълна уста, разпръсквайки цял облак от трохи.
32
Тънка ивица мъглява светлина падаше от булото на облаците и възпламеняваше боядисаната в червено фасада на магазина за магически артикули на улица „Принсеса“. Помещението се намираше зад навес от дялано дърво. Стъклата на вратата едва загатваха очертанията на един мрачен интериор със завеси от черно кадифе. Те покриваха витрини с маски и най-различни уреди с викториански привкус, маркирани карти за игра и кинжали с прикрепени тежести, книги за магия и флакони от полирано стъкло с етикетчета на латински, които съдържаха течности във всички цветове на дъгата, бутилирани по всяка вероятност в Албасете56. Камбанката на входната врата оповести моето присъствие. В дъното на помещението имаше празен тезгях. Почаках няколко секунди, като разглеждах сбирката от редки предмети. Тъкмо търсех да видя лицето си в едно огледало, в което се отразяваше целият интериор на магазина с изключение на мен, когато зърнах с ъгълчето на окото си една дребна фигура, надничаща иззад завесата на задната стая.
— Интересен трик, нали? — попита човечето, което имаше побелели коси и проницателен поглед.
Кимнах.
— Как се получава?
— И аз все още не знам. Получих го преди два дена от един производител на магически огледала от Истанбул. Създателят му нарича този ефект рефракционна инверсия.
— Това ни напомня, че нищо не е такова, каквото изглежда — отбелязах аз.
— С изключение на магията. С какво мога да ви помогна, господине?
— С господин Дамиан Роурес ли разговарям?
Човечето кимна бавно, без да мигне. Забелязах, че устните му бяха извити в усмивка, която, подобно на вълшебното му огледало, не бе това, което изглеждаше. Зад веселата гримаса погледът му бе студен и предпазлив.
— Препоръчаха ми вашия магазин.
— А мога ли да попитам кой е бил така любезен да го стори?
— Рикардо Салвадор.
Престорената приветлива усмивка мигом се изпари от лицето му.
— Не знаех, че още е жив. Не съм го виждал от двайсет и пет години.
— А виждали ли сте Ирене Сабино?
Роурес въздъхна, мърморейки нещо под нос. Заобиколи тезгяха и отиде до вратата. Окачи табелата с надпис „Затворено“ и заключи.
— Кой сте вие?
— Казвам се Мартин. Опитвам се да изясня обстоятелствата около смъртта на господин Диего Марласка, когото вие, както мие известно, сте познавали.
— Доколкото зная, тези обстоятелства бяха изяснени още преди много години. Господин Марласка се самоуби.
— Аз имам други сведения.
— Нямам представа какво ви е наговорил оня полицай. Озлоблението влияе неблагоприятно на паметта, господин… Мартин. Салвадор се опита още на времето да пробута една версия за заговор, за която нямаше никакви доказателства. Всички знаеха, че топлеше леглото на вдовицата Марласка и искаше да се изкара герой на деня. Както можеше да се очаква, началниците му се заеха да го вкарат в пътя и понеже той се опъваше, накрая го изгониха от полицията.
— Според него е имало преднамерен опит да се потули истината.
Роурес се изсмя.
— Истината ли… не ме разсмивайте! Ако е имало опит да се потули нещо, то това бе скандалът. Адвокатската кантора на Валера и Марласка се бе набъркала във всичко, което ставаше в този град. Никой нямаше интерес техните истории да излязат наяве. Марласка бе зарязал положението си, професията си и семейството си, за да се затвори в оная къща и да прави там Бог знае какво. Всеки с поне мъничко мозък в главата би могъл да се сети, че тая работа няма да излезе на добър край.
— Ала това не попречи на вас и на съдружника ви Жако да се възползвате от лудостта на Марласка с вашите обещания, че ще може да се свърже с отвъдното по време на спиритическите ви сеанси…
— Никога не съм му обещавал нищо. Онези сеанси бяха най-обикновено развлечение и всички го знаеха. Не се опитвайте да стоварите смъртта му на моята съвест, защото не съм вършил нищо друго, освен да си изкарвам честно прехраната.
— А вашият съдружник Жако?
— Аз отговарям само за себе си. Каквото и да е направил Жако, не нося отговорност за него.
— Значи все пак е направил нещо.
— Какво искате да ви кажа? Че задигна онези пари, за които Салвадор се скъсваше да твърди, че били в някаква тайна сметка? Че уби Марласка и измами всички ни?
— А не беше ли така?
Роурес ми отправи продължителен поглед.
— Не зная. Не съм го виждал от деня, в който умря Марласка. Още тогава казах на Салвадор и на останалите полицаи всичко, което знаех. Никога не съм лъгал, не съм! Ако Жако е направил нещо, нито съм разбрал за това, нито съм спечелил някаква облага.