— Какво ще ми кажете за Ирене Сабино?
— Ирене обичаше Марласка. Никога не би скроила нещо, за да му навреди.
— Знаете ли какво е станало с нея? Жива ли е още?
— Мисля, че да. Чух, че работела в някаква перачница в Равал. Ирене беше добра жена. Даже прекалено добра, затова се докара до този хал. Тя вярваше в ония работи. Вярваше от все сърце.
— А Марласка? Какво искаше да открие той в отвъдното?
— Марласка се беше забъркал в нещо, не ме питайте точно какво. Нещо, което не му бяхме пробутали нито аз, нито Жако, нито пък можехме да му пробутаме. Зная само онова, което веднъж го чух да казва на Ирене. Изглежда, че беше срещнал някакъв тип — неизвестен за мен, а аз, повярвайте ми, познавах и познавам всички в тоя занаят, — който му беше обещал, че ако той, Марласка, направел нещо, идея нямам какво, оня щял да върне сина му Исмаел от мъртвите.
— Ирене каза ли ви кой е бил този тип?
— Никога не бе го виждала. Марласка не допускаше тя да го види. Тя обаче знаеше, че той се страхува.
— От какво се е страхувал?
Роурес цъкна с език.
— Марласка смяташе, че е прокълнат.
— Обяснете ми какво имате предвид.
— Нали вече ви казах. Той беше болен човек. Беше си втълпил, че нещо е влязло в него.
— Нещо?
— Някакъв дух. Някакъв паразит. Не зная. Вижте, в тези среди човек среща много хора, които не са съвсем с всичкия си. Сполита ги някаква лична трагедия — изгубват, да речем, любим човек или състоянието си… и им хвръква чивията. Мозъкът е най-крехкият орган в тялото. Господин Марласка бе изгубил разсъдъка си и това бе видно за всеки, който би поговорил с него макар и само пет минути. Именно по тази причина той дойде при мен.
— И вие му казахте онова, което искаше да чуе.
— Не. Казах му истината.
— Вашата истина?
— Единствената, която ми е известна. Стори ми се, че този човек е напълно неуравновесен и не исках да се възползвам от него. Такива работи никога не завършват добре. В тоя занаят има една граница, която не се престъпва, ако човек си знае интереса. Онези, които търсят при нас развлечение или малко емоции и утеха от оня свят, биват обслужени и си плащат съответната такса. Ала дойде ли някой, който е на ръба да изгуби здравия си разум, ние го пращаме да си върви у дома. Това е зрелище като всяко друго и за него са нужни зрители, а не осенени свише.
— Образцова етика, наистина. В такъв случай какво казахте на Марласка?
— Казах му, че всичко това са шашми, бабини деветини. Казах му, че съм един мошеник, който си изкарва хляба, като организира спиритически сеанси за клети нещастници, които са изгубили скъпите си същества и имат нужда да вярват, че техните любими, родители и приятели ги очакват на оня свят. Казах му, че оттатък няма нищо, само една огромна пустота, и че този свят е всичко, което имаме. Казах му да забрави за духовете и да се върне при семейството си.
— И той повярва ли ви?
— Очевидно не. Престана да идва на сеансите и потърси помощ другаде.
— Къде?
— Ирене бе израсла сред колибите на плажа Богател и въпреки че се бе прочула като танцьорка и актриса в клубовете на Паралело, не бе изгубила връзката си с онова място. Тя ми разказа, че завела адвоката при една жена, наричана Вещицата от Соморостро, за да потърси от нея закрила срещу онази личност, на която Марласка бил задължен.
— Спомена ли Ирене името на въпросната личност?
— И да ми го е казала, не си го спомням. Нали ви казах, че двамата престанаха да идват на сеансите.
— Андреас Корели?
— Никога не съм чувал това име.
— Къде мога да намеря Ирене Сабино?
— Вече ви казах всичко, което зная — отвърна Роурес с раздразнение.
— Един последен въпрос и си тръгвам.
— Дано да е истина.
— Да сте чували някога Марласка да споменава за нещо, наречено „Lux Aeterna“?
Роурес свъси вежди, замислен, сетне поклати глава.
— Благодаря ви за помощта.
— Няма защо. И ако е възможно, повече не се отбивайте тук.
Кимнах и се отправих към изхода. Роурес подозрително ме следеше с поглед.
— Почакайте — извика той, точно преди да прекрача прага на задната стая.
Обърнах се. Човечето ме гледаше колебливо.
— Май си спомням, че „Lux Aeterna“ беше името на нещо като религиозен памфлет, който използвахме понякога в сеансите на улица „Елизабетс“. Той беше част от една сбирка подобни книжлета и навярно бе взет назаем от окултната библиотека на дружеството „Бъдещ живот“. Не зная дали тази книжка е това, което имате предвид.