— Спомняте ли си за какво ставаше дума в нея?
— Моят съдружник, Жако, който водеше сеансите, по-добре познаваше съдържанието й. Все пак, доколкото си спомням, „Lux Aeterna“ беше поема за смъртта и седемте имена на Сина на Зората, Светлоносеца.
— Светлоносеца?
Роурес се усмихна.
— Луцифер.
33
Щом се озовах на улицата, поех обратно към къщи, като се питах какво да правя по-нататък. Тъкмо щях да свърна по улица „Монкада“, когато го видях. Инспектор Виктор Грандес, подпрян на една стена, пушеше с наслада пура и ми се усмихваше. Махна ми с ръка и аз пресякох улицата, за да отида при него.
— Не знаех, че се интересувате от магии, Мартин.
— А пък аз не знаех, че ме следите, инспекторе.
— Не ви следя. Просто е толкова трудно да ви намери човек, че си казах — щом планината не идва при мен, ще взема аз да отида при планината. Имате ли пет минути на разположение, за да пийнем по нещо? Полицейското управление черпи.
— В такъв случай… Днес сте без съпровождачи?
— Маркос и Кастело останаха в управлението да се занимават с бумащина, но ако им бях казал, че се каня да се видя с вас, със сигурност нямаше да пропуснат тази среща.
Поехме по тясната като пролом улица между старите средновековни дворци, докато стигнахме кръчмата „Ел Шампаньет“ и седнахме на една маса в дъното. Един келнер, въоръжен с парцал за почистване, който вонеше на белина, погледна към нас и Грандес поръча две бири и за мезе сирене „Манчего“. Когато донесоха бирите и леката закуска, инспекторът ми предложи блюдото, но аз отклоних поканата му.
— Нали нямате нищо против? По това време на деня умирам от глад.
— Bon appètit.
Грандес лапна парче сирене и се облиза със затворени очи.
— Не ви ли казаха, че вчера се отбих в дома ви?
— Предадоха ми с известно закъснение.
— Понятно. Ех, бива си го момичето. Хубавица! Как се казва?
— Изабела.
— Безсрамник такъв! Как си живеят някои хора! Завиждам ви. На колко години е бонбончето?
Аз само го изгледах злобно. Инспекторът се усмихна доволно.
— Едно птиченце ми каза, че напоследък се правите на детектив. Нищо ли няма да оставите за нас, професионалистите?
— Как се казва това ваше птиченце?
— По-скоро е цяло птичище. Един от началниците ми е близък приятел на адвокат Валера.
— О, и вие ли фигурирате в неговата платежна ведомост?
— Все още не, приятелю мой. Познавате ме. Аз съм от старата школа. Честта и всичките тия говна.
— Жалко.
— А я ми кажете, как е клетият Рикардо Салвадор? Знаете ли, че от двайсет години не бях чувал това име? Всички го мислеха за умрял.
— Прибързана диагноза.
— Е, как се чувства той?
— Самотен, предаден и забравен.
Инспекторът кимна бавно.
— Това кара човек да се замисли какво бъдеще предлага тази професия, нали?
— Обзалагам се, че във вашия случай ще бъде различно и че издигането ви до най-високите служебни постове е въпрос на няколко години. Виждам ви като генерален директор на полицията, още преди да сте навършили четирийсет и пет, и просто си представям как целувате ръце на епископи и фелдмаршали по време на парада в деня на Корпус Кристи.
Грандес кимна хладно, без да обръща внимание на саркастичния ми тон.
— Като говорим за целуване на ръце, чухте ли вече какво е станало с приятеля ви Видал?
Инспекторът никога не започваше разговор, без да разполага с някоя скрита карта. Наблюдаваше ме усмихнат, наслаждавайки се на обзелото ме безпокойство.
— Какво да съм чул? — изломотих аз.
— Казват, че предната нощ съпругата му е направила опит за самоубийство.
— Кристина?
— Вярно, вие я познавате…
Без да осъзнавам какво правя, станах от мястото си. Ръцете ми трепереха.
— Спокойно. Госпожа Видал е добре. Всичко се е разминало с една уплаха, нищо повече. Изглежда, че е прекалила с лауданума… Седнете, ако обичате. Моля ви, Мартин.
Седнах отново. Стомахът ми сякаш бе пълен с пирони.
— Кога е станало това?
— Преди два-три дена.
В паметта ми нахлу образът на Кристина, застанала на прозореца на Вила Елиус преди доста дни и махаща за поздрав в мига, в който аз й обърнах гръб, избягвайки погледа й.
— Мартин? — обади се инспекторът, като прокара ръка пред очите ми, сякаш се боеше, че съм откачил.
— Какво?
Грандес ме наблюдаваше, както ми се стори, с искрена загриженост.
— Има ли нещо, което да ми разкажете? Зная, че няма да ми повярвате, но бих искал да ви помогна.