Запитах се дали не съм си въобразил, че съм видял онзи непознат мъж, защото в праха нямаше следи от неговите стъпки. Излязох отново на улицата и постоях малко в подножието на сградата, напълно объркан, като разглеждах от тротоара прозорците на първия етаж. Хора минаваха покрай мен и се смееха, без да обръщат внимание на присъствието ми. Опитах се да открия силуета на непознатия сред тълпата. Знаех, че е някъде там, може би само на няколко метра от мен, и ме наблюдава. Не след дълго пресякох улицата и влязох в едно тясно, претъпкано с хора кафене. Успях да си пробия път до тезгяха и направих знак на келнера.
— Какво да бъде?
Устата ми бе пресъхнала и сякаш пълна с пясък.
— Една бира — казах, без много да му мисля.
Докато келнерът ми наливаше питието, аз се наведох напред към него.
— Случайно да знаете дали заведението отсреща, „Ел Енсуеньо“, е затворено?
Той остави чашата на тезгяха и ме погледна, сякаш бях малоумен.
— Затвориха го преди петнайсет години — рече.
— Сигурен ли сте?
— Ама разбира се. След пожара повече не го отвориха. Ще желаете ли нещо друго?
Поклатих глава.
— Това прави четири сентимос.
Платих поръчката и си тръгнах, без да докосна чашата.
На следващия ден отидох в редакцията на вестника преди началото на работното ми време и се отправих директно към подземието, където се помещаваше архивът. С помощта на Матиас, който ръководеше този отдел, и следвайки сведенията, получени от сервитьора, се заех да преглеждам броевете на „Ла вос де ла индустрия“ отпреди петнайсет години. Трябваха ми около четирийсет минути, за да намеря търсената история — съвсем кратка статия. Пожарът се разразил в ранното утро на деня на Корпус Кристи13 през 1903 г. В хватката на огъня загинали шест души: един клиент, четири от труженичките и едно девойче, което работело там. Според полицията и пожарникарите трагедията била причинена от неизправна газена лампа, въпреки че патронажът на близката енорийска църква посочвал божественото възмездие и намесата на Светия дух като решаващи фактори.
Щом се прибрах в пансиона, се проснах в кревата си и напразно се помъчих да заспя. Извадих от джоба си визитката на непознатия благодетел, която бях открил в ръката си, когато се събудих в ложето на Клое, и отново прочетох в сумрака думите, написани на гърба й: Големите надежди.
5
В моя свят надеждите, били те големи или малки, рядко се превръщаха в действителност. Допреди няколко месеца си лягах всяка нощ с едно-едничко желание — да събера някой ден достатъчно смелост, за да заговоря Кристина, дъщерята на шофьора на моя ментор. Нямах си друго освен този копнеж и очакването да изминат часовете, които ме деляха от утрото, за да отида отново в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“. Сега дори и това убежище започваше да се изплъзва от ръцете ми. Казвах си, че ако някое от начинанията ми претърпи грандиозен провал, може би ще си възвърна обичта на другарите си. Може би, ако напишех нещо толкова посредствено и отвратително, че никой читател да не е в състояние да прочете повече от един абзац, младежките ми прегрешения щяха да бъдат простени. Може би това не беше твърде висока цена, за да се почувствам отново у дома си. Може би.
Бях попаднал в редакцията на вестника преди много години благодарение на баща си, измъчен неудачник, завърнал се от Филипинската война14, за да завари един град, който предпочиташе да го третира като непознат, и една съпруга, която вече го бе забравила и две години след неговото завръщане реши да го напусне. Когато стори това, тя го остави с разбито сърце и с един син, който той никога не бе желал, а и не знаеше какво да прави с него. Баща ми едва умееше да прочете и да напише собственото си име и нямаше никакъв занаят. Във войната бе научил само как да убива други хора, преди те да сварят да го убият — винаги в името на велики и кухи каузи, които изглеждат толкова по-абсурдни и долни, колкото по-близо е човек до бойното поле.
След завръщането си от войната баща ми, който от деня на заминаването си сякаш се бе състарил с двайсет години, опита да си намери работа в различни предприятия на Пуебло Нуево и квартала Сант Марти. Всеки път назначението му траеше едва няколко дена и рано или късно го виждах да се връща у дома с поглед, помрачен от озлобление. След време, поради липса на друга алтернатива, прие службата на нощен пазач в „Ла вос де ла индустрия“. Заплащането беше скромно, но месеците си минаваха и за пръв път след завръщането си той като че ли не се забъркваше в никакви машинации. Кратко трая това затишие. Не след дълго някои от старите му бойни другари — живи трупове, върнали се осакатени телом и духом, за да се сблъскат с презрението на ония, които ги бяха пратили да умрат в името на Бога и родината — го въвлякоха в тъмни дела, които не бяха по силите му и той никога нямаше да ги проумее.