— И кое време е сега?
— Време да си размърдаш задника, кучи сине — изломоти Маркос, изтръгвайки от Кастело една усмивка, с която спокойно бих могъл да се обръсна.
Грандес ги изгледа укоризнено и въздъхна.
— Часът е малко след три сутринта — рече той. — Може ли да вляза?
Въздъхнах с досада, но кимнах и му направих път да мине. Инспекторът даде знак на хората си да чакат на площадката. Маркос и Кастело кимнаха с неохота и ме изгледаха мръсно. Затворих вратата под носа им.
— Би трябвало да внимавате повече с тези двамата — отбеляза Грандес, докато вървеше непринудено по коридора.
— Моля, чувствайте се като у дома си… — рекох аз.
Върнах се в спалнята и се навлякох надве-натри с първото, което ми попадна пред очите, което в случая бяха мръсни дрехи, струпани на един стол. Когато излязох пак в коридора, нямаше и следа от Грандес.
Отидох до галерията и го заварих там, на прозореца, загледан в облаците, които пълзяха ниско над покривните тераси на града.
— А къде е бонбончето? — попита той.
— Отиде си вкъщи.
Грандес се извърна с усмивка.
— Умна глава сте вие, не ги държите на пълен пансион — каза той и ми посочи едно кресло. — Седнете.
Отпуснах се тежко на седалката. Инспекторът остана прав, като ме гледаше втренчено.
— Какво? — попитах аз накрая.
— Изглеждате зле, Мартин. Да не сте се сбили с някого?
— Паднах.
— Аха. Научих, че през деня сте посетили магазина за магически артикули, собственост на господин Дамиан Роурес, намиращ се на улица „Принсеса“.
— Нали лично ме видяхте да излизам оттам по обяд. За какво е всичко това?
Грандес ме наблюдаваше хладно.
— Сложете си палто и шал или каквото и да е. Навън е студено. Отиваме в участъка.
— Защо?
— Правете каквото ви казвам.
Една полицейска кола ни чакаше на Пасео дел Борн. Без да се церемонят, Маркос и Кастело ме тикнаха на задната седалка и се настаниха от двете ми страни, притискайки ме по средата.
— Удобно ли му е на господинчото? — попита Кастело, като ме сръга с лакът в ребрата.
Инспекторът седна отпред, до шофьора. Никой от тях не обели зъб през петте минути, които ни бяха нужни, за да изминем Виа Лайетана, пуста и потопена в мъгла с цвят на охра. Когато пристигнахме в Централния участък, Грандес слезе от колата и влезе в сградата, без да чака. Маркос и Кастело ме сграбчиха над лактите така, сякаш искаха да ми смелят костите, и ме повлякоха из един лабиринт от стълби, коридори и килии, докато стигнахме до някаква стая без прозорци, която миришеше на пот и урина. По средата й имаше маса от проядено дърво и два овехтели стола. От тавана висеше гола електрическа крушка, а в центъра на стаята имаше решетка за оттичане на вода, там, където се събираха двете леко наклонени плоскости, които образуваха повърхността на пода. Беше изключително студено. Преди да осъзная какво става, вратата се затръшна зад гърба ми. Чух стъпки, които постепенно заглъхнаха. Обиколих дузина пъти този зандан, докато накрая се отпуснах примирено на един от разклатените столове. През следващия час едничките звуци, които чувах, бяха собственото ми дишане, скърцането на стола и ехото от някаква водосточна тръба, чието местоположение не можах да установя.
След цяла вечност чух стъпки, които се приближаваха, и след малко вратата се отвори. Маркос надникна в килията ухилен и задържа вратата, за да мине Грандес. Последният влезе, без да ме погледне, и седна на стола в отсрещния край на масата. Кимна на Маркос и онзи затвори вратата, като не пропусна преди това да ми изпрати въздушна целувка и да ми смигне. Чак след около трийсет секунди инспекторът благоволи да ме погледне в лицето.
— Ако сте искали да ме впечатлите, успяхте да го постигнете, инспекторе.
Грандес не обърна внимание на иронията ми и се вторачи в мен така, сякаш ме виждаше за пръв път в живота си.
— Какво знаете за Дамиан Роурес? — попита той.
Свих рамене.
— Не много. Зная, че е собственик на магазин за магически артикули. Всъщност не знаех нищичко допреди няколко дена, когато Рикардо Салвадор ми спомена за него. Днес или вчера — защото вече изгубих представа колко е часът — го посетих, понеже търсех сведения за предишния обитател на къщата, в която живея. От Салвадор научих, че Роурес и предишният собственик…
— Марласка.
— Да, Диего Марласка. Та Салвадор ми разправи, че въпросният господин и Роурес са общували преди години. Зададох на Роурес няколко въпроса и той ми отговори, както можеше. Това е всичко, в общи линии.
Грандес закима.