— Вземете си шала, господин Мартин, защото си тръгваме — нареди Валера. — Инспекторът вече приключи с въпросите си.
Зад гърба му Грандес прехапа устни и изгледа ядно Маркос, който само сви рамене. Без да сваля от лицето си приветливата и обиграна усмивка, Валера ме хвана под ръка и ме измъкна от зандана.
— Надявам се, че тези полицейски служители са се отнесли с вас коректно, господин Мартин.
— Да — успях да измънкам аз.
— Момент — извика Грандес зад гърба ни.
Валера се спря и се обърна, като ми даде знак да мълча.
— Ако имате някакви въпроси към господин Мартин, можете да ги отправите към нашата кантора, където ще ви обслужим с най-голямо удоволствие. Междувременно, ако не разполагате с по-съществена причина да задържите господин Мартин в това учреждение, ние се оттегляме, като ви пожелаваме лека нощ и ви благодарим за любезността, за която ще е разумно да спомена пред вашите началници и особено пред главен инспектор Салгадо — скъп приятел, както знаете.
Сержант Маркос понечи да тръгне към нас, но инспекторът го спря. Размених с него един последен поглед, преди Валера да ме хване отново за лакътя и да ме задърпа да вървя.
— Не се помайвайте — тихо рече той.
Прекосихме дългия коридор с мъждукащи лампи и стигнахме до стълбище, което ни отведе до друг дълъг коридор. В края му имаше вратичка, която водеше към фоайето на долния етаж и оттам към изхода. Там ни чакаше един „Мерцедес-Бенц“ с включен мотор, а шофьорът, щом видя Валера, веднага ни отвори вратата. Влязох и се настаних в кабината. В автомобила имаше отопление и кожените седалки бяха приятно топли. Валера седна до мен и с едно почукване по стъклото, което отделяше кабината от купето на шофьора, му даде знак да тръгне. Щом колата потегли и навлезе в централното платно на Виа Лайетана, Валера ми се усмихна, сякаш нищо не бе станало, и посочи към гъстата мъгла, която се разделяше на две покрай нас като някакъв шубрак.
— Неприятна нощ, а? — подхвърли той.
— Къде отиваме?
— У вас, естествено. Освен ако не предпочитате да отидете в хотел или…
— Не. Така е добре.
Колата бавно пъплеше надолу по Виа Лайетана. Валера равнодушно оглеждаше пустите улици.
— Какво всъщност правите тук? — попитах аз най-сетне.
— А на вас как ви се струва? Представлявам ви и защитавам вашите интереси.
— Кажете на шофьора да спре колата — рекох.
Шофьорът потърси погледа на Валера в огледалото за обратно виждане. Адвокатът поклати глава и му даде знак да продължава.
— Не говорете глупости, господин Мартин. Късно е, студено е и ще ви придружа до вас.
— Предпочитам да повървя пеша.
— Бъдете разумен.
— Кой ви изпрати?
Валера въздъхна и потърка очи.
— Имате добри приятели, Мартин. В тоя живот е важно човек да има добри приятели и най-вече да знае как да ги запази — каза той. — Толкова важно, колкото и да разбира кога се е заинатил да следва погрешен път.
— Дали това не е пътят, който минава през Каса Марласка на „Каретера де Валвидрера“ 13?
Валера се усмихна търпеливо, сякаш мъмреше с обич някое непослушно дете.
— Господин Мартин, повярвайте ми, когато ви казвам, че колкото по-далеч стоите от този дом и от тази работа, толкова по-добре ще е за вас. Приемете от мен поне този съвет.
Шофьорът зави по Пасео де Колон и пое по улица „Комерсио“, за да излезе оттам на Пасео дел Борн. Пред обширната площ на пазара вече почваха да се трупат колички, натоварени с месо и риба, лед и подправки. Минахме покрай четирима младежи, които тъкмо разтоварваха разделения на две половини труп на една юница, оставяйки след себе си диря от кръв и пара, чиято миризма се долавяше във въздуха.
— В какъв дивен квартал живеете, Мартин — пълен е с живописни гледки.
Шофьорът спря в началото на „Фласадерс“ и слезе от колата, за да ни отвори вратата. Адвокатът слезе заедно с мен.
— Смятам да ви изпратя до входа — рече той.
— Хората ще ни помислят за гаджета.
Закрачихме по тясната, подобна на бездна от сенки уличка към моята къща. Когато стигнахме до входната врата, адвокатът ми подаде ръка с професионална вежливост.
— Благодаря ви, че ме измъкнахте от онова място.
— Не на мен трябва да благодарите — отвърна Валера, като извади един плик от вътрешния джоб на палтото си.
Разпознах восъчния печат с ангела дори в мъжделивата светлина, която се процеждаше от лампата на стената над главите ни. Валера ми подаде плика и с едно последно кимване се отдалечи в посока към колата, която го чакаше. Отворих външната врата и се качих по стълбите до площадката пред жилището. Когато влязох вътре, отидох направо в кабинета и сложих плика на писалището. Отворих го и измъкнах сгънатия лист с калиграфския почерк на тартора.