— Вървете си — извиках аз с глас, лишен от сила.
В този миг чух плач от другата страна и свалих оръжието. Отворих вратата в тъмното и я заварих на прага. Дрехите й бяха прогизнали и цялата трепереше. Кожата й беше ледена. Щом ме видя, за малко не рухна в ръцете ми. Задържах я и само я прегърнах с всички сили — не намирах никакви думи. Усмихна ми се едва-едва и когато сложих ръката си на бузата й, тя я целуна, затваряйки очи.
— Прости ми — промълви Кристина.
Сетне отвори очи и ми отправи онзи наранен и сломен поглед, който би ме преследвал даже и в пъкъла. Аз й се усмихнах.
— Добре дошла у дома.
38
Съблякох я на светлината на една свещ. Събух обувките й, подгизнали от локвите, мократа рокля и раираните чорапи. Подсуших тялото и косата й с чиста кърпа. Все още трепереше от студ, когато я положих на кревата, легнах до нея и я прегърнах, за да я стопля. Дълго останахме така, безмълвни и заслушани в дъжда. Бавно почувствах как тялото й се затопли под ръцете ми и тя започна да диша дълбоко. Мислех, че е заспала, когато изведнъж проговори в сумрака.
— Твоята приятелка дойде да ме види.
— Изабела.
— Каза ми, че е криела моите писма от теб. Не от злоба, просто мислела, че го прави за твое добро, и може би е имала право.
Наведох се към нея и потърсих очите й. Помилвах устните й и тя за пръв път ми се усмихна безсилно.
— Мислех, че си ме забравил — рече.
— Опитах се да го сторя.
Умората бе белязала лицето й. Месеците на отсъствие бяха начертали бразди по кожата й, а погледът й излъчваше празнота и поражение.
— Вече не сме млади — каза тя, прочела мислите ми.
— Че кога изобщо сме били млади двамата с теб?
Отхвърлих одеялото настрани и загледах голото й тяло, простряно върху белия чаршаф. Погалих шията и гърдите й, като едва докосвах кожата й с върха на пръстите си. Нарисувах с ръка кръгчета по корема й и проследих линията на костите, които леко се очертаваха под хълбоците. Оставих пръстите си да поиграят с почти прозрачните косъмчета между бедрата й.
Кристина ме наблюдаваше мълчаливо със сломена усмивка и полузатворени очи.
— Какво ще правим? — попита тя.
Наведох се към нея и я целунах по устните. Тя ме прегърна и останахме да лежим така, докато свещта бавно догаряше.
— Все ще измислим нещо — промълви накрая.
Малко след зазоряване се събудих и открих, че съм сам в леглото. Надигнах се като ужилен, боейки се, че Кристина си е тръгнала отново през нощта. Тогава видях, че дрехите и обувките й все още са на стола и си отдъхнах. Заварих я в галерията, увита в одеяло и седнала на пода пред камината, където един дънер догаряше със синкав пламък. Седнах до нея и я целунах по врата.
— Не можах да заспя — рече тя, без да откъсва поглед от огъня.
— Да беше ме събудила.
— Не посмях. Ти изглеждаше така, сякаш си успял да заспиш за пръв път от месеци насам. Предпочетох да изследвам твоята къща.
— И?
— Тази къща е пропита с такава тъга, че сякаш е омагьосана — рече тя. — Защо не я подпалиш?
— И къде ще живеем?
— В множествено число?
— Защо не?
— Мислех, че вече не съчиняваш вълшебни приказки.
— Тая работа е като карането на велосипед. Научиш ли се веднъж…
Кристина ме изгледа продължително.
— Какво има в онази стая в края на коридора?
— Нищо. Разни вехтории.
— Заключена е.
— Искаш ли да я видиш?
Тя поклати глава.
— Това е просто една къща, Кристина. Купчина от камъни и спомени. Нищо повече.
Кристина кимна, не особено убедена.
— Защо не заминем? — попита.
— Къде?
— Далече.
Не можах да сдържа усмивката си, на която тя не отвърна.
— Колко далече?
— Там, където никой няма да знае кои сме, нито ще го е грижа.
— Ти това ли искаш? — попитах.
— А ти не искаш ли?
Поколебах се за миг.
— Ами Педро? — попитах, като почти се задавих с тези думи.
Тя отметна одеялото, което покриваше раменете й, и ме изгледа предизвикателно.