Баща ми често изчезваше за няколко дена и щом се прибереше, ръцете и дрехите му миришеха на барут, а джобовете — на пари. Тогава се оттегляше в стаята си и мислейки, че аз не осъзнавам какво става, си инжектираше онова, с което се бе сдобил — било то малко или много. Отначало никога не затваряше вратата, но един ден ме свари да го шпионирам и ми зашлеви такава плесница, че ми сцепи устните. После ме прегърна и ме държа в обятията си, докато ръцете му отмаляха и остана проснат на пода, а иглата още стърчеше от кожата му. Извадих я и го завих с едно одеяло. След този инцидент той започна да се заключва в стаята си.
Живеехме на един малък таван, който се извисяваше над строежа на новата аудитория на Двореца на музиката на Орфео Катала. Това бе студено и тясно жилище, чиито стени едвам устояваха на вятъра и влагата. Често сядах на балкончето с провесени крака, загледан в минувачите отдолу и в онзи риф от невероятни скулптури и колони, който растеше от другата страна на улицата и понякога ми изглеждаше тъй близък, сякаш почти можех да го пипна с пръсти, но в повечето случаи ми се струваше далечен като луната. Бях хилаво и болнаво дете, податливо на треска и инфекции, които едва не ме отнасяха в гроба, но в последния миг винаги се смиляваха и ме оставяха на мира в търсене на по-достойна плячка. Щом се разболеех, баща ми бързо губеше търпение и след втората нощ, прекарана в бдение над мен, ме поверяваше на грижите на някоя съседка и изчезваше от къщи за няколко дена. С времето започнах да подозирам, че той се надяваше да ме завари умрял при завръщането си и така да се види освободен от бремето, което представлявах за него — безполезно дете с крехко здраве.
Неведнъж ми се искаше да стане точно така, но баща ми винаги се връщаше и ме сварваше жив, здрав и мъничко пораснал на височина. Майката природа най-безсрамно изпробваше върху ми своя обширен наказателен кодекс от бацили и гадости, но никога не намери начин да ме довърши окончателно. Напук на всички прогнози, успях да преживея на косъм онези първи години на детството си — едно детство отпреди времето на пеницилина. Тогава смъртта още не живееше в анонимност и човек навсякъде можеше да види и подуши как тя поглъща души, които още не са имали време дори да съгрешат.
В ония години единствените ми приятели бяха направени от хартия и мастило. В училище се бях научил да чета и пиша много преди останалите дечурлига от квартала. Там, където моите другарчета виждаха мастилени криволици по непонятни страници, аз съзирах светлина, улици и хора. Бях запленен от думите и от мистерията на тяхното тайно познание; те ми се струваха ключ към един свят — безкраен и на безопасно разстояние от онази къща, онези улици и онези смутни дни, в които дори аз самият можех да отгатна, че ме очаква оскъдна сполука. Баща ми не обичаше да вижда книги у дома. Нещо в тях го дразнеше — нещо друго освен буквите, които не можеше да разгадае. Казваше, че щом навърша десет години, ще ме прати да работя и че ще е по-добре за мен да си избия тия бръмбари от главата, защото инак ще свърша като един несретник и никаквец. Аз криех книгите под дюшека си и изчаквах баща ми да излезе или да заспи, за да мога да почета. Веднъж ме свари да чета през нощта и направо побесня. Изтръгна книгата от ръцете ми и я изхвърли през прозореца.
— Ако пак те сваря да хабиш ток, като четеш тия дивотии, ще има да се каеш.
Баща ми не беше стиснат и въпреки че живеехме в нищета, щом му се удадеше случай, ми отпускаше дребни монети за да си купя и аз някое лакомство като останалите хлапета от махалата. Беше убеден, че харча тези пари за лакрицови пръчки, слънчогледови семки или карамелени бонбони, но аз си ги пазех в една тенекиена кутия от кафе под леглото и щом съберях четири или пет реала15, изтичвах да си купя книга, без той да разбере.
Любимото ми кътче в целия град беше книжарницата „Семпере и синове“ на улица „Санта Ана“. Това място, което миришеше на стара хартия и прах, беше мой храм и убежище. Книжарят ми позволяваше да седя на стол в някой ъгъл и да чета на воля която книга пожелая. Семпере почти никога не ме оставяше да му плащам книгите, които ми даваше в ръцете, но аз издебвах, когато не ме гледаше, и преди да си тръгна, слагах на тезгяха монетите, които бях успял да събера. Това бяха дребни грошове и ако трябваше наистина да си купя книга с такива мизерни суми, несъмнено единственото, което бих могъл да си позволя, щеше да е някое книжле от хартия за навиване на цигари. Дойдеше ли време да си тръгна оттам, го правех с голяма неохота, защото ако зависеше от мен, бих останал да живея в книжарницата.