— Трябва ли ти неговото разрешение, за да легнеш с мен?
Замълчах си. Кристина ме гледаше с насълзени очи.
— Прости ми — промълви тя. — Нямах право да казвам това.
Вдигнах одеялото от пода и се опитах да я завия, но тя се извърна настрани, отблъсвайки жеста ми.
— Педро ме напусна — рече Кристина с угаснал глас. — Вчера отиде в „Риц“ да изчака там, докато аз си тръгна. Каза ми, че знае, че не го обичам и съм се омъжила за него само от благодарност или от жал. Каза ми, че не желае моето състрадание, че го наранявам всеки ден, който прекарвам с него, преструвайки се, че го обичам. Каза ми, че каквото и да сторя, той винаги ще ме обича и затова не желае да ме вижда повече.
Ръцете й трепереха.
— Обичаше ме с цялата си душа, а аз успях само да го направя нещастен — промълви тя.
Затвори очи и лицето й се сгърчи в гримаса на болка. Миг по-късно от нея се изтръгна дълбок стон и тя заудря лицето и тялото си с юмруци. Хвърлих се върху нея и я сграбчих в обятията си, за да я обездвижа. Кристина се съпротивяваше и викаше. Притиснах я към пода, като я държах здраво за ръцете. Тя бавно се предаде, изтощена, с лице, обляно в сълзи и слюнка и зачервени очи. Останахме така почти половин час, докато накрая усетих, че тялото й се отпусна и тя потъна в дълго мълчание. Завих я с одеялото и я прегърнах изотзад, за да скрия собствените си сълзи.
— Ще заминем надалече — зашепнах в ухото й, без да зная дали е в състояние да ме чуе и да ме разбере. — Ще заминем надалече, там, където никой няма да знае кои сме, нито ще го е грижа. Обещавам ти.
Кристина изви глава и ме погледна с лице, което вече нямаше никакво изражение, сякаш сърцето й бе разбито с чук. Прегърнах я силно и я целунах по челото. Дъждът все още плющеше зад прозорците и докато лежахме, уловени в онзи сив и блед зрак на мъртвото утро, за пръв ми се стори, че потъваме.
39
Същата сутрин изоставих работата за тартора. Докато Кристина спеше, аз се качих в кабинета и прибрах папката, която съдържаше всички страници, бележки и нахвърляни текстове за този проект, в един стар сандък до стената. Първият ми импулс беше да я изгоря, но не ми достигна смелост. През целия си живот бях имал усещането, че изписаните страници, които оставям след себе си, са част от мен. Нормалните хора донасят на бял свят деца; ние, романистите, донасяме книги. Осъдени сме да оставяме живота си в тях, макар че почти никога не получаваме благодарност за това. Осъдени сме да умираме на техните страници и понякога даже допускаме те да са тези, които в крайна сметка отнемат живота ни. Измежду всички странни творения от хартия и мастило, които бях създал на този окаян свят, несъмнено най-гротескното бе именно това продажно приношение, с което се отплащах на обещанията на тартора. На тези страници нямаше нищо, което да заслужава друга участ освен огъня, но все пак те бяха плът от моята плът и нямах куража да ги унищожа. Оставих ги на дъното на сандъка и излязох от кабинета с натежало сърце, почти засрамен от моята страхливост и от тягостното усещане за бащинство, което ми вдъхваше този мрачен ръкопис. Тарторът навярно би съумял да оцени иронията на тази ситуация. У мен тя предизвикваше само отвращение.
Следобедът настъпи, а Кристина продължаваше да спи. Възползвах се от това, за да отида до една бакалница близо до пазара, за да купя мляко, сирене и хляб. Дъждът най-сетне бе престанал, но улиците бяха покрити с локви и влагата се усещаше във въздуха като някакъв студен прашец, който проникваше в дрехите и в костите. Докато чаках реда си в бакалницата, имах чувството, че някой ме наблюдава. Когато излязох отново на улицата и пресякох Пасео дел Борн, погледнах зад гърба си и видях, че едно дете на не повече от пет години вървеше след мен. Спрях се и го погледнах. Детето също спря и отвърна на погледа ми.
— Не се страхувай — казах му аз. — Ела тук.
То направи няколко крачки и застана на около два метра от мен. Кожата му бе много бледа, почти синкава, сякаш никога не бе виждала слънце. Беше облечено в черно и носеше нови, лъскави лачени обувки. Имаше тъмни очи и толкова големи зеници, че бялото на очите почти не се виждаше.
— Как се казваш? — попитах.
Детето се усмихна и ме посочи с пръстче. Понечих да направя крачка към него, но то хукна да бяга и се скри от погледа ми на Пасео дел Борн.
Когато се върнах при портала на дома си, намерих един плик, втъкнат във вратата. Печатът от червен восък с ангела върху него все още бе топъл. Огледах улицата и в двете посоки, но не видях никого. Влязох и затворих вратата зад гърба си, като превъртях ключа два пъти. Спрях се в подножието на стълбата и отворих плика.