Скъпи приятелю,
Дълбоко съжалявам, че снощи не можахте да дойдете на нашата среща. Надявам се, че сте добре и не Ви е сполетяла някаква неприятност или неочаквано произшествие. Мъчно ми е, че в този случай не можах да се насладя на удоволствието от Вашата компания, но горещо се надявам, че каквото и да е затруднението, което Ви е попречило да се видите с мен, то ще се разреши бързо и благоприятно, и че следващия път обстоятелствата ще бъдат по-благосклонни към нашата среща. Налага се да отсъствам от града за няколко дена, но ще Ви уведомя веднага, щом се върна. В очакване да получи новини за Вас и за напредъка Ви в общия ни проект, Ви поздравява, както винаги, с обич Вашият приятел,
Андреас Корели
Стиснах писмото в юмрука си и го тикнах в джоба си. Влязох в жилището предпазливо и внимателно затворих вратата. Надникнах в спалнята и се уверих, че Кристина все още спи. Отидох в кухнята и се заех да приготвя кафе и лека закуска. След няколко минути чух стъпките на Кристина зад гърба си. Наблюдаваше ме от прага, навлякла един мой стар пуловер, който стигаше до средата на бедрата й. Косите й бяха разчорлени, а очите — подути. Имаше синини от ударите, които си бе нанесла по устните и скулите, и изглеждаше така, сякаш я бях пребил. Избягваше погледа ми.
— Прощавай — промълви тя.
— Гладна ли си? — попитах.
Поклати глава, но аз не обърнах внимание на този жест и й посочих да седне на масата. Поднесох й чаша кафе с мляко и захар и филия току-що опечен хляб със сирене и малко шунка. Тя изобщо не посегна към чинията.
— Хапни поне мъничко — подканих я аз.
Зачовърка сиренето неохотно и ме погледна с вяла усмивка.
— Добро е — рече.
— Ще ти се види още по-добро, когато го изядеш.
Закусихме мълчаливо. Кристина, за моя изненада, опразни чинията си наполовина. После се скри зад чашата с кафе и ме загледа с крайчеца на окото.
— Ако искаш, ще си отида още днес — рече накрая. — Не бива да се тревожиш за мен. Педро ми даде пари и…
— Не искам да ходиш никъде. Не искам да ме напускаш отново — никога вече. Чуваш ли ме?
— Не съм добра компания, Давид.
— Значи ставаме двама.
— Онова сериозно ли го каза? Че ще заминем надалече?
Кимнах.
— Баща ми често казваше, че животът не дава втори шанс.
— Дава го само на онези, на които по начало не е дал първи. Това всъщност са шансове от втора ръка, от които никой не е успял да се възползва, но все пак са по-добре от нищо.
Тя се усмихна вяло.
— Изведи ме на разходка — рече внезапно.
— Къде искаш да отидеш?
— Искам да се сбогувам с Барселона.
40
Към средата на следобеда слънцето се показа иззад покривалото от облаци, което бурята беше оставила след себе си. Улиците, лъснали от дъжда, се превърнаха в отразяващи кехлибареното небе огледала, по които вървяха минувачите. Спомням си, че отидохме до началото на Ла Рамбла, където статуята на Колумб изплуваше от мъглата. Крачехме мълчаливо, съзерцавайки сградите и човешката навалица, сякаш бяха някакъв мираж, сякаш градът бе вече изоставен и забравен. Барселона никога не ми бе изглеждала толкова красива и толкова тъжна, както в онзи следобед. Вече се свечеряваше, когато стигнахме до книжарницата „Семпере и синове“. Скрихме се в един вход на отсрещната страна на улицата, където никой не можеше да ни види. Витрината на старата книжарница хвърляше мека светлина върху влажните и лъскави павета. Вътре се виждаше как Изабела, застанала на една стълба, подрежда книги на най-горния рафт, а в това време синът на Семпере съзерцаваше крадешком глезените й, докато уж преглеждаше някаква счетоводна книга зад тезгяха. Седнал в едно ъгълче, стар и изморен, господин Семпере наблюдаваше и двамата с печална усмивка.
— На това място съм намерил почти всички хубави неща в моя живот — казах аз, без да се замислям. — Не искам да се сбогувам с него.
Вече се беше мръкнало, когато се върнахме в къщата с кулата. На влизане ни посрещна топлината на огъня, който бях напалил, преди да излезем. Кристина тръгна по коридора и без да обели дума, започна да се разсъблича, оставяйки след себе си диря от дрехи по пода. Заварих я да ме чака, легнала в кревата. Легнах до нея и я оставих да направлява ръцете ми. Докато я милвах, усещах как мускулите на тялото й се изопваха под кожата. Нямаше нежност в очите й, само един страстен и неотложен копнеж. Изгубих се в тялото й, като я любих с настървение, докато усещах ноктите й, впити в кожата ми. Чух я да стене от болка и от живот, сякаш не й достигаше въздух. Накрая рухнахме един до друг, изтощени и плувнали в пот. Кристина подпря глава на рамото ми и потърси погледа ми.