— Тези господа са от погребалното бюро — рече Барсело.
Те кимнаха за поздрав с професионална сериозност и се приближиха да огледат тялото. Единият от тях, висок и мършав мъж, набързо взе мерки и каза нещо на спътника си, който кимна и записа указанията му в малък бележник.
— Ако не възникне някакво изменение, погребението ще бъде утре следобед в Източното гробище — каза Барсело. — Реших аз да се заема да уредя всичко, защото синът му е съсипан, нали виждате. При тези работи, колкото по-скоро…
— Благодаря ви, дон Густаво.
Книжарят хвърли един поглед на стария си приятел и се усмихна през сълзи.
— И какво ще правим сега, когато старецът ни изостави? — рече той.
— Не зная…
Единият от погребалните агенти се покашля дискретно, за да привлече вниманието ни.
— Ако нямате нищо против, сега ще отидем с колегата да донесем ковчега и…
— Правете каквото трябва да правите — прекъснах го аз.
— Някакви предпочитания относно ритуала?
Изгледах го неразбиращо.
— Вярващ ли беше покойникът?
— Господин Семпере вярваше в книгите — отвърнах.
— Разбирам — рече той и излезе от стаята.
Погледнах Барсело, който само сви рамене.
— Нека да попитам сина му — добавих аз.
Отидох отново в предното помещение на книжарницата. Изабела, която бе все така приведена до Семпере, ми хвърли въпросителен поглед и се изправи. Дойде при мен и аз тихичко изложих пред нея проблема.
— Господин Семпере беше добър приятел на енорийския свещеник от съседната църква „Санта Ана“. Носи се мълва, че ония от архиепископията още преди години искали да го отстранят заради непокорство, но понеже е твърде стар, предпочели да го изчакат да си умре. Просто не могат да излязат наглава с него.
— Значи той е човекът, който ни е нужен — рекох.
— Ще говоря с него — каза Изабела.
Посочих към Семпере син.
— Как е той?
Изабела ме погледна право в очите.
— Ами вие?
— Добре съм — излъгах. — Кой ще остане при него тази нощ?
— Аз — рече тя, без да се поколебае дори за миг.
Кимнах и я целунах по бузата, преди да се върна в задната стая. Там Барсело бе седнал пред стария си приятел и докато двамата погребални агенти взимаха мерки и обсъждаха въпроса за костюма и обувките, той наля две чаши бренди и ми подаде едната. Седнах до него.
— За здравето на нашия приятел Семпере, който научи всички ни как да четем, ако не и как да живеем — заяви той.
Вдигнахме тост и пихме мълчаливо. Останахме там, докато агентите се върнаха с ковчега и с дрехите, с които Семпере щеше да бъде погребан.
— Ако нямате нищо против, ние ще се погрижим за това — предложи онзи от двамата, който изглеждаше по-отракан. Аз се съгласих. Преди да вляза пак в предната част на книжарницата, взех онзи стар екземпляр от „Големите надежди“, който така и не бях прибрал, и го сложих в ръцете на господин Семпере.
— За из път — казах.
След четвърт час служителите от погребалното бюро изнесоха ковчега и го поставиха върху една голяма маса, разположена в средата на книжарницата. Множество хора се тълпяха отвън на улицата и чакаха в пълно мълчание. Отидох до вратата и я отворих. Един по един, приятелите на „Семпере и синове“ влизаха вътре, за да се простят с книжаря. Мнозина не можеха да сдържат сълзите си и при тази скръбна гледка Изабела хвана младия Семпере за ръка и го отведе в апартамента точно над книжарницата, където бе живял цял живот с баща си. Барсело и аз останахме долу да бдим над стария Семпере, докато хората прииждаха да се сбогуват с него. Някои от тях — онези, които му бяха най-близки — се присъединяваха към нас. Бдението продължи цяла нощ. Барсело остана до пет сутринта, а аз не си тръгнах, докато Изабела не слезе долу малко след зазоряване и не ми нареди да се прибера вкъщи, па макар и само за да се преоблека и поосвежа.
Погледнах клетия Семпере и му се усмихнах. Не можех да повярвам, че никога вече нямаше да го видя зад тезгяха, щом влезех през тази врата. Спомних си първото си посещение в книжарницата, когато бях просто един малчуган и книжарят ми изглеждаше висок и силен. Несломим. Най-мъдрият човек на света.
— Идете си вкъщи, моля ви — прошепна Изабела.
— Защо?
— Моля ви…
Сетне ме изпрати до улицата и ме прегърна.
— Зная колко привързан бяхте към него и какво означаваше той за вас — рече тя.
Никой не знае, помислих си. Никой. Но все пак кимнах и след като я целунах по бузата, закрачих безцелно из разни улици, които ми се видяха по-пусти от когато и да било. Ако не спирам, мислех си, ако все така продължавам да вървя, не ще забележа, че светът, който смятах, че познавам, вече не съществува.