Събралото се множество започна бавно да се оттича към портите на гробището, където хората се разделиха на групи, без да знаят къде да отидат, защото никой не искаше да си тръгне оттам и да изостави клетия господин Семпере. Барсело и Изабела водеха сина на книжаря, оградили го от двете му страни. Аз изчаках всички да се отдалечат и едва тогава дръзнах да се приближа до гроба на Семпере. Коленичих и сложих длан върху мрамора.
— До скоро — прошепнах.
Чух го да се приближава и разбрах, че е той, още преди да съм го зърнал. Изправих се и се обърнах. Педро Видал ми подаде десницата си с най-тъжната усмивка, която някога бях виждал.
— Няма ли да се ръкуваш с мен? — попита той.
Не го сторих и след няколко секунди Видал кимна сякаш сам на себе си и си прибра ръката.
— Какво правите тук? — сопнах се аз.
— Семпере беше и мой приятел — отвърна той.
— Естествено. И сам ли дойдохте?
Видал ме погледна неразбиращо.
— Къде е тя? — попитах.
— Коя?
Аз се изсмях горчиво. Барсело, който ни бе видял, се приближаваше към нас със загрижено изражение.
— Какво й обещахте тоя път, за да я купите?
Погледът на Видал стана суров.
— Не знаеш какво говориш, Давид.
Отидох толкова близо до него, че можех да усетя дъха му в лицето си.
— Къде е тя? — повторих настоятелно.
— Не зная — отвърна Видал.
— Разбира се — рекох аз, отвръщайки очи.
Обърнах се, готов да тръгна към изхода, но Видал ме хвана за ръката и ме задържа.
— Давид, почакай…
Преди да осъзная какво правя, аз се извърнах и го ударих с всички сили. Юмрукът ми се стовари в лицето му и той падна назад. Забелязах кръв по ръката си и чух стъпки, които забързано се приближаваха към мен. Нечии ръце ме сграбчиха и ме дръпнаха по-далече от Видал.
— За Бога, Мартин… — рече Барсело.
Книжарят коленичи до Видал, който се задъхваше с уста, пълна с кръв. Барсело подпря главата му и ме изгледа разгневен. Побягнах оттам, разминавайки се с някои от присъствалите на погребението, които се бяха спрели, за да наблюдават спречкването. Нямах смелост да ги погледна в очите.
3
В продължение на няколко дни не мръднах от къщи, като си лягах да спя по никое време и почти не слагах хапка в уста. Нощем сядах в галерията пред огъня и се вслушвах в тишината с надеждата да чуя стъпки на прага, мислейки, че Кристина ще се върне, че щом узнае за смъртта на господин Семпере, ще дойде пак при мен, па макар и само от състрадание; в момента дори това щеше да ми е достатъчно. Когато измина почти цяла седмица от смъртта на книжаря и вече ми стана ясно, че Кристина няма да се върне, започнах отново да се качвам горе в кабинета си. Измъкнах ръкописа за тартора от раклата и се заех да го препрочитам, като се наслаждавах на всяка фраза, на всеки абзац. Докато го четях, изпитвах едновременно погнуса и някакво мрачно задоволство. Щом си помислех за стоте хиляди франка, които отначало ми се бяха видели толкова много, се усмихвах вътрешно и си казвах, че кучият син бе успял да ме купи твърде евтино. Суетата притъпи горчилката, а мъката затвори вратата на съвестта ми. В пристъп на арогантност препрочетох творбата на моя предшественик Диего Марласка, „Lux Aeterna“, а после я запратих в пламъците на огнището. Там, където той се бе провалил, аз щях да възтържествувам. Там, където той се бе изгубил, аз щях да намеря изхода от лабиринта.
На седмия ден се залових отново за работа. Изчаках да стане полунощ и седнах на бюрото си. Една празна страница във валяка на старата пишеща машина „Ъндъруд“ и чернотата на нощния град зад прозорците. Думите и образите просто избликваха изпод ръцете ми, сякаш бяха чакали с настървение в затвора на душата ми. Страниците се лееха неосъзнато, без мяра, с едничката воля да омагьосват и отравят умове и сърца. Вече не мислех за тартора, за неговата отплата или неговите претенции. За пръв път в живота си пишех заради себе си и заради никого другиго. Пишех, за да подпаля целия свят и да изгоря заедно с него. Работех всяка нощ до пълна изнемога. Блъсках с все сила по клавишите на машината, докато пръстите ми почнеха да кървят, а треската замъглеше погледа ми.
В едно януарско утро, когато вече бях изгубил представа за времето, чух, че някой тропа на вратата. Лежах в кревата си, съзерцавайки старата снимка на Кристина като дете, вървящо ръка за ръка с някакъв непознат по един кей, врязан в море от светлина. Този образ вече ми се струваше едничкото хубаво нещо, което ми бе останало, и ключ към всички загадки. В продължение на няколко минути не обръщах внимание на тропането, докато накрая чух гласа й и разбрах, че тя няма да се откаже.