Изабела въздъхна.
— Нищо ми няма — подхвърлих аз.
Докторът ме изгледа със съмнение и се изправи.
— Утре в четири следобед в кабинета ми. Тук нямам нужните инструменти и условия, за да ви прегледам както трябва.
Сетне затвори куфарчето си и учтиво се сбогува с мен. Изабела го изпрати до вратата и аз ги чух да си шепнат нещо на площадката в продължение на няколко минути. Облякох се отново и зачаках като примерен пациент, седнал на леглото. Чух как входната врата се затвори и стъпките на лекаря заглъхнаха по стълбите надолу. Знаех, че Изабела е във вестибюла и изчаква малко, преди да влезе в спалнята. Когато най-сетне го стори, аз я посрещнах с усмивка.
— Ще ви приготвя нещо за ядене.
— Не съм гладен.
— Хич не ме интересува. Сега ще ядете, а после ще излезем малко на чист въздух, и точка по въпроса.
Тя ми приготви бульон и аз се насилих да го изям със залъци хляб, като си придавах весел вид, макар и да имах чувството, че гълтам камъни. Накрая опразних чинията и я показах на Изабела, която ме надзираваше като сержант, докато се хранех. Веднага след това тя ме заведе в спалнята, изрови палто от гардероба, сложи ми ръкавици и шал и ме изтика през вратата. Когато излязохме навън, духаше студен вятър, но небето бе озарено от едно вечерно слънце, което обливаше улиците в кехлибарена светлина. Изабела ме хвана под ръка и двамата тръгнахме на разходка.
— Сякаш сме сгодени — отбелязах аз.
— Много смешно.
Отидохме до парка Сиудадела и навлязохме в градините, които ограждат навеса. Когато стигнахме до езерцето с големия фонтан, седнахме на една пейка.
— Благодаря ти — промълвих.
Тя не отговори.
— Не те попитах как си — подхванах аз.
— Това не е нещо ново.
— Е, как си?
Изабела сви рамене.
— Родителите ми са просто очаровани, че се върнах при тях. Казват, че сте ми оказали добро влияние. Ех, само ако знаеха… Истината е, че сега се погаждаме по-добре. Но аз и без друго не ги виждам много, защото прекарвам почти цялото си време в книжарницата.
— Ами Семпере? Как приема смъртта на баща си?
— Не много добре.
— А ти как го приемаш него?
— Той е свестен човек — отвърна Изабела.
Сетне дълго мълча, свела глава.
— Предложи ми да се омъжа за него — рече най-после тя. — Преди няколко дена, в „Четирите котки“.
Съзерцавах нейния профил, спокоен и вече лишен от онази младежка невинност, която бях искал да видя у нея и която навярно никога не бе съществувала.
— И? — попитах аз накрая.
— Казах му, че ще си помисля.
— И ще го направиш ли?
Очите на Изабела гледаха унесено фонтана.
— Каза ми, че иска да създаде семейство, да има деца… че ще живеем в жилището над книжарницата и все някак ще се справим, въпреки дълговете на господин Семпере.
— Е, ти си още млада…
Тя изви глава и ме погледна в очите.
— Обичаш ли го?
Изабела се усмихна с безкрайна тъга.
— Знам ли? Мисля, че да, макар и не толкова, колкото той си мисли, че ме обича.
— Понякога, при трудни обстоятелства, човек може да обърка състраданието с любовта — казах аз.
— Не се тревожете за мен.
— Моля те само да си дадеш малко време.
Спогледахме се, обвързани от едно безгранично съпричастие, което вече не се нуждаеше от думи, и аз я прегърнах.
— Приятели ли сме?
— Докато смъртта ни раздели.
4
На връщане към къщи се отбихме в една бакалница на улица „Комерсио“ да купим мляко и хляб. Изабела ми каза, че ще помоли баща си да ми достави една поръчка от хубави хранителни продукти, и че ще е най-добре да изям всичко до шушка.
— Как вървят работите в книжарницата? — попитах аз.
— Продажбите са спаднали извънредно много. Мисля, че на хората им е мъчно да я посещават, защото си спомнят за горкия господин Семпере. Истината е, че положението съвсем не изглежда розово.
— Как са сметките?
— Под минимума. През седмиците, откакто работя там, започнах да проверявам счетоводните книги и осъзнах, че господин Семпере, мир на праха му, е бил безнадежден случай. Подарявал е книги на всеки, който не е можел да ги плати. Или пък ги е давал назаем и изобщо не са му ги връщали. Купувал е цели колекции, знаейки, че не ще може да ги продаде, просто защото собствениците им са заплашвали, че ще ги изгорят или изхвърлят. Поддържал е с дребни суми един куп второразредни стихоплетци, бедни като църковни мишки. Останалото и сам можете да си представите.
— Виждат ли се кредитори на хоризонта?
— По двама всеки ден, без да броим писмата и уведомленията от банката. Добрата новина е, че не ни липсват оферти.