В нейно отсъствие започнах все повече да се убеждавам, че смъртта на моя стар приятел Семпере тежи на моята съвест. Спомних си как старият книжар винаги ми бе казвал, че книгите имат душа, душата на онзи, който ги е написал, и на онези, които са ги прочели и сънували. Тогава проумях, че той до последния миг се бе борил, за да ме предпази, жертвайки себе си, за да спаси един вързоп хартия и мастило, в който, според него, бе вписана моята душа. Когато Изабела се върна, натоварена с торба деликатеси от бакалницата на родителите си, й стигаше само да ме погледне, за да разбере всичко.
— Вие познавате онази жена — рече тя. — Жената, която е убила господин Семпере…
— Мисля, че да. Ирене Сабино.
— Нали тя беше на онези стари фотографии, които намерихме в стаята в дъното? Актрисата?
Кимнах.
— И за какво й е трябвала вашата книга?
— Не зная.
По-късно, след като хапнахме някоя и друга вкусотия от „Кан Жисперт“, седнахме в голямото кресло пред камината; и двамата се побирахме в него. Изабела склони глава на рамото ми, докато гледахме огъня.
— Предната нощ сънувах, че имам син — рече тя. — Сънувах, че той ме вика, ала аз не можех да го чуя ясно, нито да го достигна, защото бях затворена в едно много студено място и изобщо не можех да помръдна. Той ме викаше, а аз не можех да отида при него.
— Това е било просто сън — казах.
— Изглеждаше съвсем истински.
— Може би ще е добре да го запишеш като разказ — предложих аз.
Изабела поклати глава.
— Много мислих за това. И накрая реших, че предпочитам да живея живота си, а не да пиша за него. Не ме разбирайте погрешно.
— Намирам, че това е мъдро решение.
— Ами вие? Смятате ли да живеете живота си?
— Боя се, че вече съм изживял голяма част от него.
— Ами онази жена? Кристина?
Поех дълбоко дъх.
— Кристина ме напусна. Завърна се при съпруга си. Още едно мъдро решение.
Изабела се отдръпна от мен и ме погледна, свъсила вежди.
— Какво? — попитах аз.
— Струва ми се, че грешите.
— Относно кое?
— Оня ден дон Густаво Барсело се отби у дома и стана дума за вас. Каза ми, че видял съпруга на Кристина, как му беше името…
— Педро Видал.
— Същият. И господин Видал му казал, че Кристина отишла да живее при вас, че той не я бил виждал и нямал вест от нея повече от месец. Всъщност аз доста се учудих, че не я заварих тук, но не посмях да попитам…
— Сигурна ли си, че Барсело каза именно това?
Изабела кимна.
— Сега пък какво казах? — попита тя разтревожена.
— Нищо.
— Има нещо, което криете от мен…
— Кристина не е тук. Не съм я виждал от деня, в който почина господин Семпере.
— Ами къде е тогава?
— Нямам представа.
Малко по малко се умълчахме, сгушени в креслото пред огъня, и призори Изабела заспа. Обгърнах я с ръка и затворих очи, като обмислях всичко, което бе казала, и се мъчех да открия някакъв смисъл. Когато утринната светлина озари прозорците на галерията, отворих очи и установих, че Изабела вече е будна и ме гледа.
— Добро утро — рекох.
— Размишлявах — заяви тя.
— И?
— Смятам да приема предложението на сина на господин Семпере.
— Сигурна ли си?
— Не — отвърна тя със смях.
— Какво ще кажат родителите ти?
— Ще бъдат огорчени, предполагам, но ще им мине. Биха предпочели за зет някой преуспяващ търговец, който продава наденици и кървавици вместо книги, но ще трябва просто да се примирят.
— Можеше да бъде и по-лошо — отбелязах аз.
Изабела кимна.
— Да. Можеше да взема някой писател.
Дълго се гледахме, докато накрая тя стана от креслото. Облече палтото си и го закопча, обърнала гръб към мен.
— Трябва да си вървя — рече.
— Благодаря ти за компанията — отвърнах аз.
— Не я оставяйте да ви избяга — каза Изабела. — Потърсете я, където и да е, и й кажете, че я обичате, та ако ще и да е лъжа. Ние, момичетата, обичаме да чуваме такива неща.
Едва тогава тя се обърна и се наведе, за да докосне устните ми със своите. Сетне стисна силно ръката ми и си тръгна, без да се сбогува.
5
Прекарах остатъка от седмицата, преброждайки цяла Барселона в търсене на човек, който евентуално да си спомни, че е виждал Кристина през последния месец. Обходих местата, които бяхме посещавали заедно, и напразно обиколих онези кафенета, ресторанти и луксозни магазини, които бяха част от любимия маршрут на Видал. Показвах на всеки срещнат една снимка от албума, който Кристина бе оставила у дома, и разпитвах дали не я е виждал напоследък. На едно място се натъкнах на човек, който я позна и се сети, че я е виждал понякога в компанията на Видал. Друг даже си спомни нейното име. Никой обаче не бе я зървал от седмици насам. На четвъртия ден от издирването започнах да подозирам, че в утрото, в което бях отишъл да купя билетите за влака, Кристина бе излязла от къщата с кулата и просто бе изчезнала от лицето на земята.