Тогава си спомних, че семейството на Видал държеше една постоянно запазена стая в хотел „Еспаня“ на улица „Сант Пау“, зад оперния театър „Лисео“. Тази стая бе предназначена да се ползва от членове на фамилията, на които нощем след опера не би им се понравила идеята да се прибират в Педралбес в малките часове. Знаех, че поне в славните си години самият Видал и господин баща му я бяха използвали, за да се развличат с госпожици и госпожи, чието присъствие в официалната резиденция в Педралбес би довело до нежелателни слухове — поради ниското или пък твърде високото потекло на въпросните дами. Неведнъж Видал ми бе предлагал тази стая, когато още живеех в пансиона на доня Кармен, в случай, че ми се прииска — както казваше той — да разсъблека някоя дама в не тъй стряскаща обстановка. Не мислех, че Кристина би избрала хотелската стая за свое убежище — ако изобщо знаеше за съществуването й, — но това бе последното място в списъка ми и не ми идваха на ум никакви други възможности. Вече се свечеряваше, когато пристигнах в хотел „Еспаня“ и поисках да разговарям с управителя, като изтъкнах, че съм приятел на господин Видал. Когато му показах снимката на Кристина, управителят — един кабалеро, който явно смяташе, че да си дискретен означава да имаш ледени маниери — ми се усмихна вежливо и отговори, че „други“ служители на господин Видал идвали да разпитват за въпросната личност още преди седмици и той им казал същото, което сега казвал и на мен — никога не бил виждал тази госпожа в хотела. Благодарих му за ледената любезност и се отправих към изхода сразен.
Когато минах покрай стъклените врати, които водеха към трапезарията, ми се стори, че зърнах с ъгълчето на окото си познат профил. Тарторът седеше на една от масите — единственият гост в цялата трапезария, — и ядеше, доколкото можех да видя, бучки захар. Канех се да изчезна яко дим, когато той се обърна и ми помаха с усмивка. Проклех късмета си и му върнах поздрава. Тарторът ми направи знак да се присъединя към него. Повлякох се с нежелание към вратата на трапезарията и влязох.
— Каква приятна изненада да ви срещна тук, скъпи приятелю. Тъкмо си мислех за вас — каза Корели.
Ръкувах се с него неохотно.
— Смятах, че сте извън града — казах аз.
— Върнах се по-рано от предвиденото. Мога ли да ви почерпя нещо?
Поклатих глава. Направи ми знак да седна на неговата маса и аз се подчиних. Пременен в обичайния си стил, тарторът, носеше черен вълнен костюм от три части и червена копринена вратовръзка. Облеклото му, както винаги, беше безупречно, но този път нещо липсваше. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная точно какво — брошката с ангела не беше на ревера му. Корели проследи погледа ми и кимна.
— Загубих я, за жалост, и нямам представа къде — обясни той.
— Надявам се, че не е била твърде ценна.
— Стойността й беше чисто сантиментална. Но хайде да поговорим за по-важни неща. Как сте, приятелю мой? Много ми липсваха нашите разговори, макар и понякога да сме имали разногласия. Трудно се намират добри събеседници.
— Надценявате ме, господин Корели.
— Напротив.
Последва кратко мълчание, придружено само с бездънния му поглед. Казах си, че тарторът бе за предпочитане, когато се впускаше в тривиалните си речи. Щом млъкнеше, изражението му сякаш се променяше и въздухът се сгъстяваше около него.
— Тук ли отседнахте? — попитах аз, за да наруша мълчанието.
— Не, все още съм в къщата до парка Гюел. Уговорих си тук среща днес следобед с един приятел, но той очевидно закъснява. Някои хора са отчайващо неточни.
— Мисля си, че едва ли има много хора, които дръзват да не се явят на среща с вас, господин Корели.
Тарторът ме погледна в очите.
— Не са много, наистина. Всъщност единственият, за когото се сещам, сте вие.
Сетне взе бучка захар и я пусна в чашата си. Последва я втора бучка, а след нея и трета. Той опита кафето си и добави още четири бучки. Накрая взе още една и я лапна.
— Обожавам захарта — отбеляза Корели.
— Да, виждам.
— Не ми казахте нищо за нашия проект, приятелю Мартин — прекъсна ме той. — Има ли някакъв проблем?
Преглътнах с мъка.
— Вече е почти привършен.
Лицето на тартора се озари от една усмивка, в която предпочетох да не се вглеждам.