— И ако това не е прекрасна новина! Кога ще мога да получа труда ви?
— След две седмици. Искам да го огледам за последно. Трябва само малко да се изглади и да се обработи тук-там, нищо повече.
— Може ли да определим дата?
— Ако желаете…
— Какво ще кажете за петък, 23-ти? Ще приемете ли тогава една покана за вечеря, за да отпразнуваме успеха на нашето начинание?
Петък, 23 януари, беше точно след две седмици.
— Съгласен съм — казах аз.
— Значи е решено.
Корели вдигна като за наздравица претъпканата си със захар чаша кафе и я изпи на един дъх.
— А какво става с вас? — небрежно попита той. — Какво ви води насам?
— Търсех един човек.
— Аз познавам ли го?
— Не.
— И успяхте ли да го намерите?
— Не.
Тарторът кимна бавно, преценявайки моята неразговорливост.
— Имам чувството, че ви задържам против волята ви, приятелю.
— Малко съм изморен, това е всичко.
— В такъв случай не искам да ви отнемам повече време. Понякога забравям, че макар и аз да се наслаждавам на вашата компания, на вас може би не ви се нрави моята.
Усмихнах се хрисимо и използвах случая, за да стана от мястото си. Зърнах собственото си отражение в неговите зеници — една бледа кукла, потънала в тъмен кладенец.
— Грижете се за себе си, Мартин. Моля ви.
— Ще го сторя.
Сбогувах се с едно кимване и тръгнах към изхода. Отдалечавайки се, чух как той пъхна още една бучка захар в устата си и я схруска със зъби.
На път към Ла Рамбла видях, че навесите пред „Лисео“ бяха осветени и на тротоара чакаше дълга върволица коли, охранявани от неголяма тълпа шофьори в униформи. Представлението, обявено на афишите, бе „Така правят всички“ и аз се запитах дали Видал се бе съвзел дотолкова, че да напусне своя замък и да дойде на среща с Моцарт. Огледах шофьорите, които бяха образували кръг в центъра на улицата, и не след дълго забелязах Пеп сред тях. Направих му знак да се приближи.
— Какво правите тук, господин Мартин?
— Къде е тя?
— Господинът е вътре и гледа представлението.
— Нямам предвид дон Педро, а Кристина. Госпожа Видал. Къде е тя?
Бедният Пеп преглътна с мъка.
— Не зная. Никой не знае.
Сетне ми обясни, че Видал вече седмици наред се опитвал да я открие, а баща му, патриархът на клана, даже наел неколцина полицейски служители, за да я намерят.
— Отначало господин Видал мислеше, че госпожата е при вас…
— А тя не се ли обади, не изпрати ли писмо, телеграма…?
— Не, господин Мартин, кълна ви се. Всички сме много загрижени, а пък господинът, какво да ви кажа… не съм го виждал такъв, откакто го познавам. Тая вечер за пръв път излезе навън, откак си тръгна госпожицата, тоест госпожата…
— Спомняш ли си дали Кристина каза нещо, каквото и да е, преди да напусне Вила Елиус?
— Ами… — поде Пеп, снишавайки гласа си до шепот. — Чуваше се как се карат с господина. На мен ми изглеждаше тъжна. Прекарваше много време сама. Пишеше писма и всеки ден ходеше до пощенската станция на Пасео Рейна Елизенда да ги пуска.
— Ти някога поговори ли с нея насаме?
— Един ден, малко преди тя да си тръгне, господин Видал ме помоли да я закарам на лекар.
— Болна ли беше?
— Не можеше да спи. Докторът й предписа лауданум.
— Тя каза ли ти нещо, докато пътувахте?
Пеп сви рамене.
— Разпитваше ме за вас — дали знам някакви новини, дали съм ви виждал.
— Само това ли?
— Видя ми се много тъжна. Изведнъж се разплака и когато я попитах какво има, каза, че много й липсвал баща й, господин Мануел…
Внезапно разбрах всичко и се сгълчах наум, задето не бях проумял по-рано. Пеп ме изгледа учудено и ме попита защо се усмихвам.
— Знаете ли къде е тя? — запита той.
— Мисля, че да — тихо отвърнах аз.
В този миг като че ли чух един глас да вика от другата страна на улицата и зърнах познат силует във фоайето на „Лисео“. Видал не бе издържал дори първото действие. Пеп се обърна, за да откликне на повикването на господаря си, и преди да смогне да ми каже да се скрия, аз вече бях изчезнал в нощта.
6
Дори отдалече имаха оня характерен вид, с който се отличават лошите новини. Огънче на цигара в нощната синева, силуети, подпрени на тъмните стени, и пара от дъха на три фигури, завардили входа на къщата с кулата. Инспектор Виктор Грандес, придружен от своите две хрътки Маркос и Кастело — същински поздравителен комитет. Не ми бе трудно да се досетя, че са намерили трупа на Алисия Марласка на дъното на басейна в дома й в Сария, и че моята котировка в черния им списък се е повишила с няколко пункта. Щом ги зърнах, веднага се спрях и се притаих в уличните сенки. Наблюдавах ги няколко мига, за да се уверя, че не са ме забелязали, макар и да бях на едва петдесетина метра от тях. Различавах профила на Грандес на слабата светлина от лампата на стената. Отстъпих бавно към убежището на мрака, залял улиците, и се шмугнах в първата пряка, изгубвайки се сред неразборията от пасажи и арки на квартал Рибера.