— Тогава нека да е 101. Лятно време това е предпочитаната стая на младоженците.
Той ми подаде ключовете за въпросния брачен апартамент и ми съобщи в кои часове мога да вечерям в трапезарията. Казах му, че ще се прибера по-късно, и го попитах дали Вила Сан Антонио се намира далече от хотела. Човекът придоби същото изражение, което бях видял на лицето на началник-гарата, сетне поклати глава с дружелюбна усмивка.
— Съвсем близо е, на десет минути път оттук. Ако тръгнете по алеята в края на тази улица, ще я видите в дъното. Няма начин да я пропуснете.
Десет минути по-късно стоях пред портите на голяма градина, осеяна с окапала шума, която се подаваше изпод снега. Малко по-нататък Вила Сан Антонио се издигаше като мрачен часовой, обгърнат от ореол златиста светлина, която струеше от прозорците. Прекосих градината с разтуптяно сърце, а ръцете ми се потяха въпреки пронизващия студ. Качих се по стълбите, водещи към главния вход, и влязох във вестибюла, настлан с черни и бели плочки като шахматна дъска. Той водеше към едно стълбище, на което видях млада жена с униформа на медицинска сестра; тя държеше за ръка някакъв треперещ мъж, който изглеждаше така, сякаш бе обречен вечно да виси между две стъпала, сякаш целият му живот бе застинал в един-единствен миг.
— Добър ден — изрече един глас от дясната ми страна.
Очите й бяха черни и строги, от острите черти не лъхаше никакво съчувствие; имаше сериозния вид на човек, който се е научил да очаква само лоши новини. Навярно скоро бе прехвърлила петдесетте и всичко у нея излъчваше авторитет и висок ранг, макар и да носеше същата униформа като младата сестра, която придружаваше треперещия старец.
— Добър ден. Търся една дама на име Кристина Сание. Имам причини да смятам, че е отседнала тук…
Жената ме наблюдаваше, без да мигне.
— Тук не отсяда никой, господине. Това място не е нито хотел, нито пансион.
— Извинете ме, току-що пристигам от път. Дълго пътувах, за да открия тази личност и…
— Не се извинявайте — рече сестрата. — Мога ли да попитам дали сте неин роднина или близък приятел?
— Казвам се Давид Мартин. Тук ли е Кристина Сание? Моля ви…
Изражението на сестрата се смекчи. Последваха едва загатната приветлива усмивка и кимване. Поех дълбоко дъх.
— Аз съм Тереса, сестрата, която отговаря за нощната смяна. Ако бъдете така любезен да ме последвате, господин Мартин, ще ви заведа до кабинета на доктор Санхуан.
— Как е госпожица Сание? Мога ли да я видя?
Още една лека, непроницаема усмивка.
— Оттук, моля.
Стаята представляваше правоъгълник от четири боядисани в синьо стени без прозорци и бе осветена от две лампи, които висяха от тавана и излъчваха металическа светлина. Единствените три предмета в помещението бяха една гола маса и два стола. Беше студено и въздухът миришеше на някакъв дезинфектант. Сестрата бе нарекла това кабинет, но след като почаках десет минути сам в тази стая, закотвен на един от столовете, не можех да я възприема другояче, освен като килия. Въпреки че вратата беше затворена, оттатък стените се чуваха гласове, понякога и откъслечни викове. Вече бях почнал да губя представа колко време съм прекарал там, когато вратата се отвори и влезе един мъж на около трийсет и пет години, облечен с бяла престилка; усмивката му бе студена като въздуха в стаята. Доктор Санхуан, предположих. Той заобиколи масата и седна на другия стол, подпря ръце на масата и няколко секунди ме наблюдава с бегло любопитство, преди да заговори.
— Давам си сметка, че идвате от дълъг път и навярно сте изморен, но бих искал да зная защо господин Педро Видал не е тук — рече той най-сетне.
— Той не можа да дойде.
Докторът се взираше в мен, без да мигне, и чакаше. Погледът му беше хладен; явно бе от хората, които слушат, но не чуват.
— Мога ли да я видя?
— Не можете да видите никого, докато не ми кажете истината и не разбера причината за вашето идване.
Кимнах с въздишка, предавайки се. Не бях пропътувал сто и петдесет километра, за да лъжа.
— Казвам се Мартин, Давид Мартин. Приятел съм на Кристина Сание.
— Тук я наричаме госпожа Видал.
— Хич не ме интересува как я наричате. Искам да я видя, и то веднага.
Докторът въздъхна.
— Вие ли сте писателят?
Надигнах се нетърпеливо от стола си.
— Що за място е това? Защо не може да я видя?
— Седнете, моля ви. Умолявам ви.
Той посочи стола и ме изчака да седна отново.
— Мога ли да попитам кога я видяхте или разговаряхте с нея за последен път?