— Преди малко повече от месец — отвърнах аз. — Защо?
— Познавате ли някого, който може да я е виждал или да е разговарял с нея оттогава насам?
— Не, нямам представа. Какво става тук?
Докторът повдигна дясната си ръка към устните си, като явно преценяваше какво да каже.
— Господин Мартин, опасявам се, че имам лоши новини.
Усетих как ме сви под лъжичката.
— Какво й е на Кристина?
Докторът ме изгледа, без да отговори, и за пръв път ми се стори, че зърнах сянка от съмнение в очите му.
— Не зная — отвърна най-сетне той.
Поехме по един къс коридор с метални врати от двете страни. Доктор Санхуан вървеше пред мен с връзка ключове в ръка. Докато минавах покрай вратите, ми се стори, че долавям зад тях шепот, сподавен смях и плач. Стаята беше в края на коридора. Докторът отвори вратата, спря се на прага и ме изгледа с непроницаемо изражение.
— Петнайсет минути — рече той.
Влязох вътре и го чух как затвори вратата зад гърба ми. Пред мен се откри едно помещение с висок таван и бели стени, които се отразяваха в под от лъскави плочки. От едната страна имаше легло с метална рамка, оградено със завеса от тюл; то бе празно. Големият френски прозорец разкриваше изглед към заснежената градина, дърветата и езерото в далечината.
Забелязах я, едва когато пристъпих няколко крачки навътре в стаята. Седеше на едно кресло до прозореца, облечена в бяла нощница, а косата й бе прибрана в плитка. Заобиколих креслото и я погледнах, но очите й останаха напълно неподвижни. Когато коленичих до нея, дори не мигна. Сложих ръката си върху нейната, но тя не помръдна и едно мускулче. Тогава забелязах бинтовете, покриващи ръцете й от китките до лактите, и ремъците, които я държаха вързана за креслото. Помилвах бузата й, по която тъкмо се стичаше една сълза.
— Кристина — промълвих аз.
Погледът й остана безизразен, тя сякаш не осъзнаваше присъствието ми. Взех един стол и седнах срещу нея.
— Това съм аз, Давид — прошепнах.
Прекарахме четвърт час така, в мълчание; ръката й бе в моята, погледът — все така празен, а думите ми останаха без отговор. По някое време чух, че вратата се отвори отново, и усетих как някой внимателно ме хвана за ръката и ме дръпна да стана. Беше доктор Санхуан. Оставих се да ме изведе в коридора, без да се съпротивявам. Докторът затвори вратата и ме отведе обратно в ледения си кабинет. Рухнах на стола и го изгледах, неспособен да изрека и една дума.
— Искате ли да ви оставя сам за няколко минути? — попита той.
Кимнах. Докторът излезе и затвори вратата след себе си. Взрях се в дясната си ръка, която трепереше, и я свих в юмрук. Почти не чувствах студа в стаята и вече едва чувах виковете и гласовете, които се процеждаха през стените. Осъзнавах само, че не ми достигаше въздух и изпитвах нужда да се махна от това място.
8
Доктор Санхуан ме намери в трапезарията на хотела, където седях недалеч от огъня пред една недокосната чиния. Нямаше други хора освен една камериерка, която обикаляше празните маси и лъскаше с кърпа приборите върху покривките. Навън се бе смрачило и снегът се сипеше бавно, като прах от натрошено синьо стъкло. Докторът се приближи до моята маса и ми се усмихна.
— Допусках, че ще ви намеря тук — рече той. — Всички посетители накрая се озовават в този хотел. И аз прекарах тук първата си нощ в това село, когато пристигнах преди десет години. Коя стая ви дадоха?
— Предполага се, че е любимата на младоженците — с изглед към езерото.
— Не им вярвайте. За всички стаи казват същото.
Извън пределите на санаториума и без бялата си престилка, доктор Санхуан имаше по-меко и приветливо излъчване.
— Едвам ви познах без униформата ви — отбелязах аз.
— Медицинското поприще е като военното. Расото прави монаха — отвърна той. — Как се чувствате?
— Добре съм. Имал съм и по-лоши дни.
— Ясно. Не ви заварих одеве в кабинета, когато се върнах да ви потърся.
— Трябваше да изляза на въздух.
— Разбирам. Все пак разчитах, че няма да се впечатлите чак толкова.
— Защо?
— Защото имам нужда от вас. По-точно казано, Кристина има нужда от вас.
Преглътнах с мъка.
— Навярно ме мислите за страхливец.
Докторът поклати глава.
— От колко време е така? — попитах.
— От няколко седмици. Практически, откакто пристигна тук. И постепенно се влошава.
— Осъзнава ли къде се намира?
Той сви рамене.
— Трудно е да се каже.
— Какво се е случило с нея?
Доктор Санхуан въздъхна.
— Преди четири седмици я намерили недалеч оттук, в селското гробище, просната върху гроба на баща й. Бълнувала и страдала от хипотермия. Доведоха я в санаториума, понеже един от Цивилната гвардия я познал, тъй като я бил виждал миналата година, когато тя прекара тук няколко месеца заради баща си. Много хора в селото я познават. Приехме я и няколко дена беше под наблюдение. Беше обезводнена и вероятно не бе спала дни наред. От време на време идваше в съзнание и тогава говореше за вас. Казваше, че се намирате в голяма опасност. Накара ме да се закълна, че няма да се обаждам на никого, даже и на съпруга й, докато тя самата не е в състояние да го стори.