— Въпреки желанието й, защо не осведомихте Видал какво се е случило?
— Щях да го направя, но… Навярно ще ви се види абсурдно.
— Кое?
— Бях убеден, че тя бяга от нещо, и счетох, че е мой дълг да й помогна.
— От какво бяга?
— Не съм сигурен — отвърна той със загадъчно изражение.
— Какво премълчавате пред мен, докторе?
— Аз съм просто лекар. Има неща, които не разбирам.
— Какви неща?
Доктор Санхуан се усмихна неспокойно.
— Кристина мисли, че в нея е влязло нещо, или някой, и иска да я погуби.
— Кой иска това?
— Зная само, че според нея нещото има някаква връзка с вас и я плаши. Ето защо вярвам, че никой друг не е в състояние да й помогне. Пак по тази причина не се обадих и на Видал, както би следвало да постъпя; понеже знаех, че рано или късно вие ще се появите тук.
Той ме изгледа със странна смесица от жал и отчаяние.
— Аз също съм привързан към нея, господин Мартин. През онези месеци, които Кристина прекара тук, посещавайки баща си… накрая станахме добри приятели. Предполагам, че не ви е говорила за мен — едва ли е имала причина да го прави. Това бе твърде труден период за нея. Тя ми довери много неща, както и аз на нея — неща, които не съм разказвал никому. Всъщност дори й предложих брак — както виждате, тук и лекарите сме малко смахнати. Разбира се, тя ми отказа… Не зная защо ви разправям всичко това.
— Но тя ще се оправи, нали, докторе? Ще се възстанови…
Доктор Санхуан се загледа в огъня с тъжна усмивка.
— Надявам се — отвърна той.
— Искам да я отведа с мен.
Той повдигна вежди.
— Да я отведете? Къде?
— Вкъщи.
— Господин Мартин, позволете ми да бъда откровен с вас. Дори като оставим настрана факта, че не сте пряк родственик на пациентката, нито пък сте нейният съпруг — което е просто едно законно изискване, — Кристина не е в състояние да отиде където и да е с когото и да било.
— Нима е по-добре за нея да седи в някаква разнебитена къща с вас, завързана за стол и упоена? Не ми казвайте, че отново сте й направили предложение за брак.
Докторът внимателно се взря в мен, преглъщайки обидата, която моите думи очевидно му бяха нанесли.
— Господин Мартин, радвам се, че сте тук, защото вярвам, че заедно с вас ще можем да помогнем на Кристина. Мисля, че вашето присъствие ще й позволи да излезе от скривалището, в което се е оттеглила. Смятам, че е така, защото единствената дума, която тя произнесе през последните две седмици, беше вашето име. Каквото и да се е случило с нея, според мен то има някаква връзка с вас.
Докторът ме гледаше така, сякаш очакваше нещо от мен, нещо, което би дало отговор на всичките му въпроси.
— Мислех, че ме е напуснала — подхванах аз. — Канехме се да заминем заедно и да зарежем всичко. Бях излязъл за малко да купя билетите за влака и да свърша една работа. Отсъствах не повече от час и половина, но когато се прибрах вкъщи, Кристина вече я нямаше.
— Случи ли се нещо, преди тя да си тръгне? Скарахте ли се?
Прехапах устни.
— Не бих го нарекъл скарване.
— А как бихте го нарекли?
— Сварих я да преглежда едни книжа, свързани с моята работа, и мисля, че тя се засегна от реакцията ми, която навярно изтълкува като липса на доверие от моя страна.
— За нещо важно ли ставаше дума?
— Не. Просто един ръкопис, чернова.
— Мога ли да попитам какво представляваше този ръкопис?
Поколебах се.
— Приказно повествование.
— За деца?
— За семейна публика, да речем.
— Разбирам.
— Не, не мисля, че разбирате. Нямаше никаква разправия. Кристина просто малко се разсърди, защото не й разреших да прегледа текста, но това беше всичко. Когато я оставих, тя си беше добре и приготвяше багажа. Този ръкопис няма никакво значение.
Докторът кимна по-скоро от любезност; не изглеждаше особено убеден.
— Възможно ли е, докато вие сте били навън, някой да я е посетил в дома ви?
— Никой освен мен не знаеше, че тя е там.