— Давид? — повика ме тя.
— Тук съм — отвърнах.
Приближих се до леглото и се наведох, за да може тя да види лицето ми и анемичната усмивка, която бях репетирал заради нея.
— Не мога да помръдна.
— Вързана си с ремъци. За твое добро е. Докторът ще ти ги махне, когато дойде.
— Махни ги ти.
— Не мога. Докторът е този, който трябва да…
— Моля те.
— Кристина, по-добре е да…
— Моля те.
В погледа й се четяха страх и болка, но най-вече една яснота, едно присъствие, които виждах за пръв път, откакто я посещавах в санаториума. Това отново беше тя. Развързах първите два ремъка, които се кръстосваха върху раменете и кръста й. Помилвах лицето й. Тя трепереше.
— Студено ли ти е?
Поклати глава.
— Искаш ли да повикам доктора?
Отново поклати глава.
— Давид, погледни ме.
Седнах на ръба на леглото и я погледнах в очите.
— Трябва да я унищожиш — рече тя.
— Не те разбирам.
— Трябва да я унищожиш.
— Кое да унищожа?
— Книгата.
— Кристина, по-добре да повикам доктора…
— Не. Изслушай ме.
Тя стисна ръката ми с всички сили.
— Помниш ли онази сутрин, когато ти отиде да купиш билетите? Тогава аз се качих повторно в кабинета ти и отворих сандъка.
Поех дълбоко дъх.
— Намерих ръкописа и започнах да го чета.
— Това е просто приказка, Кристина…
— Не ме лъжи. Прочетох го, Давид. Или поне прочетох достатъчно, за да разбера, че трябва да го унищожа…
— Не бива да се тревожиш за това сега. Нали ти казах, че изоставих ръкописа.
— Но той не те е изоставил. Опитах се да го изгоря…
При тези думи пуснах ръката й за миг, потискайки един студен гняв, който се надигна в мен при спомена за изгорелите кибритени клечки на пода на моя кабинет.
— Опитала си се да го изгориш?
— Да, но не можах — промълви тя. — В къщата имаше още някого.
— Никой не е бил в къщата, Кристина. Никой.
— Щом запалих кибритената клечка и я поднесох към ръкописа, го усетих зад гърба си. Почувствах удар в тила и паднах.
— Кой те удари?
— Всичко беше много тъмно, сякаш дневната светлина внезапно се бе отдръпнала и не можеше да проникне вътре. Обърнах се, но в мрака успях да видя само очите му. Очи като на вълк.
— Кристина…
— Той взе ръкописа от ръцете ми и го прибра отново в сандъка.
— Кристина, ти не си добре. Нека да повикам доктора и…
— Ти не ме слушаш!
Усмихнах й се и я целунах по челото.
— Разбира се, че те слушам. Но в къщата нямаше никого освен нас…
Тя затвори очи и склони глава, стенейки така, сякаш моите думи бяха кинжали, които я мушкаха отвътре.
— Сега ще повикам доктора…
Наведох се да я целуна отново, сетне се изправих. Тръгнах към вратата, чувствайки погледа й, впит в гърба ми.
— Страхливец — рече тя.
Когато се върнах в стаята заедно с доктор Санхуан, Кристина бе развързала и последния ремък и се клатушкаше с несигурна походка към вратата, оставяйки кървави стъпки по белите плочки. Двамата с доктора отново я сложихме насила върху леглото. Кристина започна да крещи и да се бори с нас с такава ярост, от която чак кръвта ми се смрази. Суматохата привлече вниманието на болничния персонал. Един надзирател ни помогна да я удържим, докато докторът я връзваше повторно с ремъците. Когато най-сетне я обездвижихме, той ме изгледа строго.
— Сега отново ще й сложа успокоително. Стойте тук, но и през ум да не ви минава да я развързвате пак.
За миг останах насаме с нея, мъчейки се да я укротя. Кристина продължаваше да се мята, за да се изтръгне от ремъците. Държах лицето й с ръце и се опитвах да срещна погледа й.
— Кристина, моля те…
Тя ме заплю в лицето.
— Махай се!
Докторът се върна, придружен от една сестра, която носеше метален поднос със спринцовка, превръзки и стъклено шише, съдържащо някакъв жълтеникав разтвор.
— Излезте от стаята — нареди ми той.
Отстъпих към прага. Докторът инжектира успокоителното в ръката на Кристина, докато сестрата я държеше притисната към леглото. Кристина надаваше пронизителни викове. Запуших уши и излязох в коридора.
Страхливец, казах си аз. Страхливец.
10
Отвъд Вила Сан Антонио се простираше ограден с дървета път, който следваше един напоителен канал и водеше извън пределите на селото. На поставената в рамка карта, която висеше в трапезарията на хотела, въпросният път бе обозначен със сладникавото наименование Алеята на влюбените. Същия следобед, щом напуснах санаториума, се впуснах по тази мрачна пътека, която навяваше мисли по-скоро за самота, отколкото за любовни трепети. Вървях почти половин час, без да срещна жива душа, като се отдалечих от селото дотолкова, че ъгловатите силуети на Вила Сан Антонио и на големите неподдържани къщи около езерото заприличаха на картонени изрезки на хоризонта. Седнах на една от пейките покрай алеята и загледах как слънцето залязваше в другия край на долината Сердания. На около двеста метра от мястото, където седях, се виждаше силуетът на малък усамотен параклис насред едно заснежено поле. Без сам да зная защо, станах и тръгнах към него, проправяйки си път в снега. Когато се приближих на около десетина метра, забелязах, че параклисът нямаше врата. Каменните стени бяха почернели от някакъв пожар, който почти бе унищожил постройката. Качих се по стъпалата, водещи към някогашния вход, и влязох. Отломки от изгорели пейки и паднали от тавана греди се виждаха сред пепелта. Бурени бяха плъзнали в сградата и онова, което някога е било олтар, бе обрасло с тях. Гаснещата светлина на отминаващия ден проникваше през тесните каменни прозорци. Седнах на останките от една пейка пред олтара и се заслушах във вятъра, който шепнеше в процепите на погълнатия от огъня свод. Вдигнах очи нагоре и ми се прииска да имам поне сянка от вярата, която бе хранил моят стар приятел Семпере — вяра в Бога или в книгите, — та да измоля от Бога или от пъкъла да ми отпусне още един шанс, за да измъкна Кристина от онова място.