— Моля те — прошепнах аз, преглъщайки сълзите си.
Сетне се усмихнах горчиво на самия себе си — сразен мъж, отправящ окаяни молитви към един Бог, на когото никога не се бе уповавал. Огледах се наоколо и видях Божия храм, в който нямаше нищо освен руини и пепел, пустота и самота, и разбрах, че още същата вечер ще се върна да я взема без никакви чудеса и благословии, единствено с моята решимост да я отведа от онова място и да я изтръгна от ръцете на оня малодушен и влюбчив доктор, наумил си да я превърне в своя Спяща красавица. По-скоро щях да подпаля санаториума, отколкото да позволя на някого да я пипне отново. Щях да я отведа вкъщи и да умра редом с нея. Омразата и яростта щяха да осветяват пътя ми.
На свечеряване напуснах стария параклис. Прекосих сребристото поле, блеснало под лунните лъчи, и поех пак по алеята с дърветата, следвайки дирята на канала в мрака, докато зърнах в далечината светлините на Вила Сан Антонио и цитаделата от кули и мансарди, която ограждаше езерото. Когато стигнах до санаториума, не си направих труда да позвъня на звънеца на желязната врата. Прескочих оградата и крадешком прекосих градината в тъмното. Сетне заобиколих сградата и се приближих до един от задните входове. Беше заключен отвътре, но аз и за миг не се поколебах да счупя стъклото с лакът, за да достигна дръжката на вратата. Тръгнах по коридора, като се вслушвах в гласовете и шепота оттатък стените; долавях във въздуха миризма на бульон, която идваше откъм кухнята. Изминах целия етаж и стигнах до стаята в дъното, където добрият доктор бе затворил Кристина, несъмнено фантазирайки как я превръща в своя собствена спяща принцеса, повалена завинаги в едно райско преддверие, пълно с опиати и ремъци.
Бях очаквал да намеря вратата на стаята заключена, но бравата поддаде под ръката ми, която пулсираше от тъпата болка, причинена от счупването на стъклото. Бутнах вратата и влязох вътре. Първото, което забелязах, бе, че можех да видя как собственият ми дъх се носи на валма пред лицето ми. Второто беше следата от кървави стъпки по белите плочки на пода. Големият прозорец, който гледаше към градината, бе отворен от край до край и пердетата се вееха на вятъра. Леглото беше празно. Приближих се и вдигнах един от кожените ремъци, с които докторът и болногледачите бяха завързали Кристина. Всички ремъци бяха срязани съвсем чисто, сякаш бяха от хартия. Излязох в градината и видях на снега диря от червени стъпки, която водеше към каменната стена, ограждаща градината. Проследих дирята дотам и опипах стената — имаше кръв по камъните. Изкатерих се и прескочих от другата страна. Блуждаещата диря се отдалечаваше в посока към селото. Спомням си, че в този миг се затичах.
Следвах кървавите отпечатъци по снега, докато стигнах до парка, който граничеше с езерото. Пълната луна светеше над обширната ледена повърхност. Именно там я видях. Вървеше бавно и с накуцване по замръзналото езеро, оставяйки кървава диря след себе си, а бризът развяваше нощницата й. Когато стигнах до брега, Кристина бе изминала около трийсет метра в посока към центъра на езерото. Извиках името й и тя се спря. Обърна се бавно и я видях да се усмихва, а една паяжина от пукнатини изникна под нозете й. Скочих на леда, усещайки как замръзналата повърхност се пука под стъпките ми, и хукнах към нея. Кристина стоеше неподвижно и ме гледаше. Пукнатините под нея се разпростираха като плетеница от черни капиляри. Ледът поддаваше под краката ми и аз паднах ничком.