— Обичам те — чух я да казва.
Запълзях към нея, но мрежата от пукнатини растеше под ръцете ми и вече я обкръжаваше отвсякъде. Деляха ни едва няколко метра, когато чух как ледът изтрещя и поддаде под нозете й. Една черна паст зейна под нея и я погълна като кладенец от катран. Щом Кристина изчезна под повърхността, ледените плочи се съединиха отново, закривайки отвора, през който тя бе пропаднала. Повлечено от течението, тялото й се плъзна на няколко метра под ледената покривка. Успях да се завлека до мястото, където бе попаднала, и заудрях леда с всички сили. Кристина, с отворени очи и коси, които се развяваха във водата, ме гледаше от другата страна на този прозрачен слой. Блъсках, докато направо си потроших ръцете, но напразно. Кристина не откъсваше очите си от моите. Тя сложи ръка върху леда и се усмихна. Последните мехурчета въздух се откъснаха от устните й и зениците й се разшириха за сетен път. Миг по-късно тя бавно потъна завинаги в чернотата.
11
Не се върнах в хотелската стая да прибера вещите си. Скрит сред дърветата, които ограждаха езерото, забелязах как докторът и двама служители от Цивилната гвардия отидоха в хотела и през големите френски прозорци ги видях да разговарят с администратора. Под прикритието на тъмните, безлюдни улици прекосих селото и се добрах до гарата, която тънеше в мъгла. Две газени лампи ми разкриха силуета на един влак, който чакаше на перона. Червеният семафор, които светеше в края на гарата, хвърляше отблясъци по тъмния му метален скелет. Локомотивът не работеше; сълзи от лед висяха от релсите и лостовете като капки желатин. Вагоните бяха тъмни, а прозорците — забулени от скреж. Канцеларията на началник-гарата не бе осветена. До потеглянето на влака оставаха още няколко часа и перонът беше пуст.
Отидох до един от вагоните и се опитах да отворя вратичката. Беше залостена отвътре. Стъпих на релсите и заобиколих влака. Под покрова на сенките се качих на платформата между двата последни вагона и си опитах късмета със свързващата врата. Оказа се отворена. Промъкнах се във вагона и се добрах в сумрака до едно от купетата. Влязох и се залостих отвътре. Треперейки от студ, рухнах на седалката. Не смеех да затворя очи от страх, че ще видя отново лицето на Кристина, взиращо се в мен изпод леда. Така изминаха много минути, може би цели часове. По някое време се запитах защо всъщност се криех и защо не бях в състояние да почувствам каквото и да било.
Притаен в тази празнота, чаках там като беглец, слушайки безбройните стенания на метала и дървесината, които се свиваха от студа. Вглеждах се в сенките навън, докато накрая сноп лъчи от някаква лампа жулна стените на вагона, а на перона се разнесоха гласове. Изтрих с пръсти мъничко от забуленото в пара стъкло и през тази шпионка видях как машинистът и двама железопътни работници се отправиха към предната част на влака. На десетина метра разстояние началник-гарата разговаряше с двамата служители от Цивилната гвардия, които бях видял по-рано с доктора в хотела. Видях го как кимна и извади връзка ключове, сетне тръгна към влака, следван от гвардейците. Дръпнах се от прозореца. Няколко секунди по-късно чух дрънчене на ключове и вратичката на вагона се отвори с изщракване. Нечии стъпки се приближаваха към мен. Вдигнах резето, оставяйки вратата на купето отключена, легнах на пода под една от пейките и се притиснах до стената. Чух стъпките на гвардейците, които идваха все по-близо; лъчите от фенерите им чертаеха игли от синя светлина, които шареха по прозорците на купетата. Когато стъпките се спряха пред моето купе, затаих дъх. Гласовете бяха стихнали. Чух как вратата се отвори; чифт ботуши минаха на две педи от лицето ми. Гвардеецът постоя там няколко секунди, сетне излезе и затвори вратата. Стъпките му заглъхнаха във вагона.
Останах на мястото си, напълно неподвижен. След няколко минути дочух някакво тракане и топлият дъх от решетката на радиатора погали лицето ми. Около час по-късно първите лъчи на зората близнаха прозорците. Излязох от скривалището си и погледнах навън. Пътници вървяха по перона, сами или по двойки, влачейки своите куфари и денкове. Локомотивът заработи и тътенът му можеше да се почувства през стените и пода на вагона. След няколко минути пътниците започнаха да се качват във влака и контрольорът запали лампите. Настаних се отново на седалката до прозореца, кимайки за поздрав на някои от пътниците, които минаваха покрай купето ми. Когато големият часовник на гарата отброи осем часа, влакът започна да се плъзга по релсите. Едва тогава затворих очи и чух в далечината звъна на църковните камбани, който стигаше до мен като ехото на някакво проклятие.