— Вещицата от Соморостро.
— Какво знаете за нея?
— Няма много за знаене. Даже се съмнявам, че тя съществува, точно както и тоя ваш издател. По-добре мислете за Жако и полицията — в момента те ви създават тревоги.
— Ще го имам предвид.
— Обадете ми се веднага, щом научите нещо, чувате ли?
— Непременно. Благодаря ви.
Затворих телефона и на минаване покрай бара оставих няколко монети, за да покрия цената на обаждането и на чашата коняк, която още си седеше там, недокосната.
Двайсет минути по-късно стоях пред номер 442 на Авенида Диагонал и гледах осветените прозорци на кабинета на адвокат Валера в горната част на сградата. Портиерската стаичка бе затворена, но аз упорито тропах по вратата, докато портиерът най-сетне се подаде навън с не особено приятелско изражение. Щом открехна вратата, за да ме отпрати без много любезности, аз я блъснах и се вмъкнах в коридора, без да обръщам внимание на протестите му. Отправих се директно към асансьора и когато портиерът се опита да ме задържи, като ме хвана за ръката, му хвърлих един злостен поглед, който веднага го разубеди.
Щом секретарката на Валера отвори вратата, учуденото й изражение бързо премина в уплаха, особено когато пъхнах крака си в процепа, за да й попреча да затвори под носа ми, и нахълтах, без да чакам покана.
— Известете адвоката, че съм тук — рекох аз. — Незабавно.
Секретарката ме гледаше, пребледняла като платно.
— Господин Валера не е…
Хванах я за лакътя и я бутнах към кабинета на адвоката. Лампите бяха запалени, но от Валера нямаше и следа. Жената захлипа, ужасена, и аз си дадох сметка, че пръстите ми са се впили твърде силно в ръката й. Пуснах я и тя отстъпи няколко крачки назад. Цялата трепереше. Въздъхнах и се опитах да направя някакъв успокоителен жест, но единственият ефект от това движение бе, че разкри револвера, втъкнат в колана на панталоните ми.
— Моля ви, господин Мартин… кълна ви се, че господин Валера не е тук.
— Вярвам ви. Успокойте се. Искам само да разговарям с него, нищо повече.
Секретарката кимна. Усмихнах й се.
— Бъдете така любезна да вземете телефона и да се обадите в дома му — изкомандвах я аз.
Тя изпълни нареждането ми и промърмори номера на адвоката на телефонистката. Когато я свързаха, ми подаде слушалката.
— Добър вечер — започнах аз.
— Мартин, каква неуместна изненада — рече Валера от другия край на линията. — Мога ли да зная какво правите в моята кантора по това време на денонощието, освен че тероризирате служителите ми?
— Съжалявам за безпокойството, господин адвокат, но трябва спешно да намеря вашия клиент, господин Андреас Корели, и вие сте единственият, който може да ми помогне.
Последва продължително мълчание.
— Боя се, че грешите, Мартин. Не мога да ви помогна.
— Надявах се да разрешим този въпрос приятелски, господин Валера.
— Вие не разбирате, Мартин. Не познавам господин Корели.
— Моля?
— Никога не съм го виждал, нито съм разговарял с него, а още по-малко ми е известно къде се намира.
— Нека да ви припомня, че той ви нае да ме измъкнете от участъка.
— Две седмици преди тази случка получихме от него чек и писмо, което обясняваше, че вие сте негов съдружник, че инспектор Грандес ви тормози и ние трябва да се нагърбим със защитата ви, ако възникне необходимост. Заедно с писмото пристигна и онзи плик, който по негова молба трябваше да ви връчим лично. Аз се ограничих само да депозирам чека и да помоля хората, които ми служат за връзка в полицейското управление, да ме уведомят, ако бъдете отведен там. Така и стана, и както добре си спомняте, аз изпълних моята част от споразумението и ви измъкнах, заплашвайки Грандес с цял ураган от беди, ако не съдейства за пускането ви на свобода. Не мисля, че имате основание да се оплачете от нашите услуги.
Този път аз се умълчах.
— Ако не ми вярвате, помолете госпожица Маргарита да ви покаже писмото — добави Валера.
— А какво ще кажете за баща ви? — попитах аз.
— Какво за него?
— Баща ви и Марласка са имали вземане-даване с Корели. Той сигурно е знаел нещо…
— Уверявам ви, че баща ми никога не е общувал пряко с въпросния господин Корели. Цялата му кореспонденция — ако изобщо е имало такава, понеже в архивите на кантората не фигурира никакво свидетелство за нея — е била поддържана лично от покойния господин Марласка. Всъщност, щом ме питате, мога да ви кажа, че баща ми даже се съмняваше в съществуването на този господин Корели, особено през последните месеци от живота на господин Марласка, когато последният започна да общува — ако мога да се изразя така — с онази жена.