— С коя жена?
— Хористката.
— Ирене Сабино?
Чух как той въздъхна с раздразнение.
— Преди да умре, господин Марласка остави под управлението и попечителството на нашата кантора един фонд от капитал, от който трябваше да се извършат редица плащания. Парите трябваше да бъдат преведени в една сметка на името на някои си Хуан Корбера и Мария Антония Санауха.
Жако и Ирене Сабино, помислих си аз.
— На каква сума възлизаше фондът?
— Това беше депозит в чуждестранна валута. Доколкото си спомням, беше нещо от порядъка на сто хиляди френски франка.
— Марласка каза ли ви откъде се е сдобил с тези пари?
— Ние сме адвокатска кантора, а не детективска агенция. Нашата фирма се задоволи просто да изпълни инструкциите, посочени в завещанието на господин Марласка, а не да ги дискутира.
— Какви други указания остави той?
— Нищо специално. Обикновени плащания на трети лица, които нямаха никаква връзка с кантората или с неговото семейство.
— Спомняте ли си някоя конкретна личност?
— Баща ми лично се занимаваше с тези въпроси, за да избегне вероятността служителите на кантората да получат достъп до информация, която можеше да бъде — да речем — щекотлива.
— А на вашия баща не му ли се видя странно, че бившият му съдружник е пожелал да връчи толкова пари на чужди хора?
— Разбира се, че му се видя странно. Много неща му се виждаха странни.
— Помните ли къде трябваше да се пращат тези суми?
— Как искате да си спомня такова нещо? Оттогава са минали поне двайсет и пет години.
— Хайде, напънете се малко — казах аз. — Заради госпожица Маргарита.
Секретарката ми хвърли ужасѐн поглед, на който аз отговорих с намигване.
— Само да сте посмели да я пипнете с пръст — заплаши ме Валера.
— Не ми давайте идеи — прекъснах го аз. — Е, как е паметта ви сега? Поопресни ли се?
— Мога да проверя в личните дневници на баща ми. Това е всичко.
— Къде са те?
— Тук, сред книжата му. Но ще ми отнеме няколко часа…
Затворих телефона и изгледах секретарката на Валера, която бе избухнала в плач. Подадох й кърпичка и я потупах по рамото.
— Хайде, жено, недейте така, вече си тръгвам. Нали видяхте? Исках само да разговарям с него.
Тя кимна боязливо, без да откъсва очи от револвера. Закопчах си палтото и й се усмихнах.
— Само едно последно нещо.
Жената вдигна поглед, боейки се от най-лошото.
— Напишете ми адреса на адвоката. И хич не се опитвайте да ме заблудите, защото ако ме излъжете, ще се върна и бъдете сигурна, че ще оставя долу в портиерската стаичка онова вродено добродушие, което ми е присъщо.
Преди да изляза, поисках от госпожица Маргарита да ми покаже къде е телефонният кабел и го прерязах, спестявайки й изкушението да предупреди Валера, че се каня да го посетя, или да се обади в полицията, за да съобщи за нашето малко пререкание.
14
Адвокат Валера живееше в една внушителна сграда с претенция за нормандски замък, разположена на ъгъла на улиците „Жирона“ и „Аузиас Марк“. Предположих, че е наследил от баща си тази страхотия заедно с кантората, и че всеки камък в градежа й е бил добит с кръвта и потта на цели поколения барселонци, които никога не са и сънували, че биха могли да стъпят с крак в такъв палат. Казах на портиера, че идвам от името на госпожица Маргарита и нося едни документи от кантората; след кратко колебание той ми разреши да се кача. Поех по стълбището, без да бързам, следван от внимателния поглед на портиера. Площадката на първия етаж бе по-просторна от повечето жилища, които си спомнях от детството си в стария квартал Рибера, а той бе едва на две крачки от това място. Чукчето на вратата бе във формата на бронзов юмрук. Щом го хванах, за да потропам, установих, че вратата е отворена. Бутнах я леко и надникнах вътре. Антрето водеше към дълъг коридор, широк около три метра, чиито стени бяха облицовани със синьо кадифе и покрити с картини. Затворих вратата зад гърба си и се вгледах в топлия здрач, който мъждееше в дъното на коридора. Тиха музика се носеше във въздуха — ридание на пиано, което навяваше чувство на изтънчена печал. Гранадос.
— Господин Валера? — извиках аз. — Мартин е тук.
Като не получих отговор, поех полека по коридора, следвайки онази скръбна мелодия. Вървях покрай картините и нишите, които подслоняваха статуетки на мадони и светци. На няколко места коридорът се прекъсваше от арки, забулени с дантелени завеси. Минах през тях и стигнах до другия край, където пред мен се разкри голяма тъмна стая. Тя беше правоъгълна и стените й бяха покрити с рафтове за книги от пода до тавана. В дъното се различаваше масивна открехната врата, през която съгледах трепкащите оранжеви отблясъци на една камина.