Когато се обърнах, за да напусна това място, забелязах, че една от стените на читалнята бе покрита с грижливо оформени с рамка портрети, поставени на фон от виненочервено кадифе. Приближих се и разпознах сред тях суровия и властен лик на патриарха Валера, чийто портрет с маслени бои все още стоеше на видно място в кабинета на сина му. Обграден от именити и знатни люде от града, адвокатът фигурираше на повечето снимки, които явно отразяваха различни светски и граждански събития. Достатъчно бе човек да разгледа десетина от тези фотографии — и да идентифицира плеядата от важни клечки, които позираха, усмихнати, редом със стария юрист, — за да проумее, че кантората на Валера, Марласка и Сентис представлява жизненоважна брънка от системата на Барселона. Синът на Валера, значително по-млад, но с лице, което ясно се разпознаваше, също присъстваше на някои от снимките — ала винаги на втори план, винаги със сведен поглед под сянката на патриарха.
Почувствах го, преди да го видя. На една фотография, заснета долу пред кантората на Авенида Диагонал 442, бяха двамата Валера, баща и син. До тях бе застанал един висок и представителен господин. Лицето му се виждаше и на много други снимки в тази колекция, винаги редом с Валера. Диего Марласка. Съсредоточих се върху този непроницаем поглед, върху изостреното, невъзмутимо лице, което се взираше в мен от изображението, заснето преди двайсет и пет години. Подобно на тартора, и той не бе остарял дори с един-единствен ден. Усмихнах се горчиво, когато проумях колко съм бил наивен. Това не беше лицето от фотографията, която ми бе дал моят приятел, бившият полицай.
Човекът, когото познавах като Рикардо Салвадор, беше не друг, а Диего Марласка.
15
Стълбището тънеше в мрак, когато напуснах палата на фамилията Валера. Прекосих вестибюла пипнешком и когато отворих вратата, уличните лампи хвърлиха вътре правоъгълник от синя светлина, в чийто край срещнах погледа на портиера. Отдалечих се бързо към улица „Трафалгар“, откъдето тръгваше трамваят, спиращ пред портите на гробището Пуебло Нуево — същият трамвай, който толкова нощи бях взимал заедно с баща ми, когато го придружавах на нощните му смени в „Ла вос де ла индустрия“.
Имаше съвсем малко пътници и аз седнах отпред. Когато наближихме Пуебло Нуево, трамваят навлезе в мрежа от сенчести улички, покрити с големи локви и забулени в изпарения. Почти нямаше улични лампи и светлините на трамвая разкриваха очертанията на сградите като факли в тунел. Най-сетне зърнах портите на гробището и неговите кръстове и скулптури, изрязани на бездънния хоризонт от фабрики и комини, които опръскваха в червено и черно небесния свод. Глутница изгладнели кучета дебнеше в подножието на двата големи ангела, които вардеха гробищния парк. За миг животните останаха неподвижни, вторачени във фаровете на трамвая с очи, пламтящи като на чакали; сетне се разпръснаха сред сенките.
Слязох още в движение и тръгнах покрай стените на гробището. Трамваят се отдалечи като кораб в мъглата и аз ускорих крачка. Можех да чуя кучетата, които ме следваха в мрака, и да надуша миризмата им. Когато стигнах до задната част на гробището, спрях в ъгъла на алеята и слепешком хвърлих камък по тях. Чух едно остро скимтене и бързи стъпки от лапи, които се отдалечаваха в нощта. Поех по алеята, която бе просто един тесен проход, приклещен между стената и гъстата редица от работилници за надгробни паметници. Табелата „Санабре и синове“ се поклащаше под прашната жълтеникава светлина, хвърляна от една лампа на около трийсет метра по-нататък. Приближих се до вратата; тя бе само решетка, обезопасена с вериги и ръждясал катинар, който аз разбих с един изстрел.
Ехото от изстрела бе отнесено от вятъра, който духаше в алеята, напоен с дъх на селитра от морските вълни, разбиващи се едва на стотина метра оттам. Отворих решетката и влязох в работилницата „Санабре и синове“. Тъмна завеса скриваше интериора и аз я дръпнах, за да влезе вътре светлина от уличната лампа. Пред мен се разкри дълбоко и тясно хале, населено с мраморни фигури, които сякаш бяха замръзнали в сумрака; лицата им бяха изваяни само донякъде. Направих няколко крачки покрай мадони с младенци на ръце, бели дами с мраморни рози, вдигнали поглед към небесата, и каменни блокове с едва загатнати лица. Във въздуха се долавяше миризма на каменен прах. Нямаше жива душа, едничкото присъствие бяха тези безименни изображения. Вече се канех да си вървя, когато го видях. Ръката се подаваше иззад една покрита с плат скулптурна група в дъното на работилницата. Бавно тръгнах натам; силуетът малко по малко се разкриваше пред мен. Най-сетне спрях пред него и загледах големия сияен ангел, същия, който тарторът бе носил на ревера си и който аз бях открил на дъното на сандъка в моя кабинет. Фигурата бе висока навярно два метра и половина, и когато се взрях в лицето й, разпознах чертите и най-вече усмивката. В нозете й имаше надгробна плоча, на която бе издълбан следният надпис: