Давид Мартин
1900–1930
Усмихнах се. Едно нещо не можех да отрека на моя добър приятел Диего Марласка — това, че имаше чувство за хумор и вкус към изненадите. Не биваше да се учудвам, казах си, че в своето усърдие той бе изпреварил събитията и ми бе подготвил прочувствено изпращане от тоя свят. Коленичих пред камъка и погалих името си. В този миг чух зад гърба си леки и отмерени стъпки. Обърнах се и видях познато лице. Детето бе облечено със същото черно костюмче, което носеше и преди няколко седмици, когато ме бе следило на Пасео дел Борн.
— Госпожата ей сега ще се види с вас — каза то.
Кимнах и се изправих. Момченцето ми подаде ръка и аз я хванах.
— Не се страхувайте — рече то, като ме водеше към изхода.
— Не се страхувам — тихо отвърнах аз.
Детето ме заведе до края на алеята. Оттам можех смътно да различа линията на плажа, която оставаше скрита зад редица порутени складове и останки от товарен влак, изоставен в буренясал коловоз. Вагоните му бяха проядени от ръжда, а локомотивът се бе превърнал в скелет от котли и метални лостове, очакващи гробището за старо желязо.
Над главите ни луната надникна през пролуките на свода от оловносиви облаци. Навътре в морето силуети на товарни кораби се мяркаха сред вълните, а на плажа Богател се виждаше същинска костница от стари корпуси на рибарски лодки и крайбрежни корабчета, които бурите бяха изплюли на пясъка. От другата страна, досущ като мантия от отпадъци, просната зад тъмната крепост на индустриалния свят, стърчаха бараките на бивака Соморостро. Вълните се разбиваха едва на няколко метра от първата редица колиби, направени от тръстика и дърво. Струи бял дим пълзяха между покривите на това мизерно селце, изникнало между града и морето като едно безкрайно човешко сметище. Във въздуха се носеше смрад на изгорени боклуци. Навлязохме сред уличките на този забравен град — пасажи, които се отваряха между постройки, скалъпени от крадени тухли, кал и плавей. Детето ме водеше все по-навътре, без да обръща внимание на недоверчивите погледи на местните обитатели. Безработни надничари, цигани, прогонени от други подобни лагери по склоновете на Монжуик или срещу общите гробове на гробището Кан Тунис, бездомни деца и старци. Всички ме наблюдаваха подозрително. Пътьом минавахме покрай жени на неопределена възраст, които бяха запалили огън пред бараките си и топлеха вода или храна в тенекиени съдове. Спряхме пред една белезникава постройка; край портата й момиченце с лице на старица куцукаше с крак, изсъхнал от детски паралич, и мъкнеше ведро, в което шаваше нещо сиво и слузесто. Змиорки. Моят малък водач посочи портата.
— Тук е — рече той.
Хвърлих един последен поглед към небето. Луната се бе скрила отново сред облаците и було от мрак пълзеше към нас откъм морската шир.
Сетне влязох.
16
Лицето й бе набраздено от спомени, а в очите й се четеше поглед, който можеше да е на десет или на сто години. Седеше пред малък огън и съзерцаваше танцуващите пламъци с увлечението на дете. Косата й с цвят на пепел бе сплетена в плитка. Фигурата й бе тънка и суха, а жестовете — пестеливи и отмерени. Беше облечена в бяло, а около шията си бе увила копринена кърпа. Усмихна ми се топло и ми предложи стол. Седнах до нея. Прекарахме няколко минути в мълчание, заслушани в пращенето на въглените и шепота на морето. В нейно присъствие времето сякаш бе спряло и спешната нужда, която ме бе довела до вратата й, по странен начин се бе изпарила. Дъхът на пламъците бавно ме стопли и студът, който бе сковал костите ми, се стопи под крилото на нейната компания. Едва тогава тя откъсна очи от огъня и заговори, хващайки ме за ръка.
— Майка ми живя в тази къща четирийсет и пет години — рече тя. — Тогава това дори не беше къща, а просто колиба, направена от тръстика и отломки, изхвърлени от морето. Дори когато си спечели слава и имаше възможност да се махне от това място, отказа да го стори. Винаги казваше, че в деня, в който напусне Соморостро, ще умре. Тук се бе родила, сред хората от плажа, и тук остана до сетния си ден. Много неща се разправяха за нея. Мнозина говореха за нея, но твърде малко хора я познаваха в действителност. Мнозина се бояха от нея и я мразеха — дори и след смъртта й. Разправям ви всичко това, защото ми се струва редно да знаете, че аз не съм онази, която ви трябва. Жената, която търсите или си мислите, че търсите, онази, която мнозина наричаха Вещицата от Соморостро, беше моята майка.