Погледнах я смутен.
— Кога…?
— Майка ми умря през 1905 година — рече тя. — Убиха я на няколко метра оттук, край брега. Прерязаха й гърлото.
— Съжалявам. Мислех, че…
— Много хора мислят какво ли не. Нуждата да вярваме в нещо надвива даже и смъртта.
— Кой я уби?
— Вие знаете кой.
Трябваха ми няколко секунди, за да отговоря.
— Диего Марласка…
Тя кимна.
— Но защо?
— За да й запуши устата. За да прикрие следите си.
— Не разбирам. Майка ви му е помогнала… В замяна той даже й е дал голяма сума пари.
— Именно заради това пожела да я убие, за да отнесе тя тайната му в гроба си.
Наблюдаваше ме с лека усмивка, сякаш моето объркване я забавляваше и в същото време й вдъхваше жал.
— Майка ми беше обикновена жена, господин Мартин. Бе израсла в мизерия и едничката сила, която притежаваше, беше волята за оцеляване. Никога не се научи да чете и да пише, но умееше да вижда в сърцата на хората. Чувстваше онова, което те чувстваха, знаеше какво таят и за какво копнеят. Четеше го в погледите им, в движенията, в гласа, в начина, по който вървяха или жестикулираха. Знаеше какво ще кажат и ще направят, още преди да са го сторили. Затова мнозина я наричаха магьосница, защото умееше да вижда в тях онова, което те самите отказваха да видят. Изкарваше си хляба, като продаваше любовни еликсири и разни чарове, които приготвяше с вода от реката, билки и малко захар. Помагаше на изгубени души да повярват в онова, в което искаха да вярват. Когато името й взе да се разчува, много хора от сой започнаха да я посещават и да търсят услугите й. Богатите искаха да станат още по-богати. Могъщите желаеха още повече власт. Подлеците искаха да се почувстват светци, а светците желаеха да бъдат наказани за грехове, които — за свое съжаление — не бяха имали смелостта да извършат. Майка ми изслушваше всички и приемаше монетите им. С тези пари успя да прати мен и моите братя и сестри в същите училища, в които учеха децата на нейните клиенти. Купи ни друго име и друг живот, далече от това място. Майка ми беше добър човек, господин Мартин. Не се заблуждавайте. Тя никога не се възползва от никого, нито пък караше хората да вярват повече, отколкото им беше потребно. Животът я бе научил, че всички се нуждаем от големи и малки лъжи, за да оцелеем, точно както се нуждаем от въздух. Казваше, че ако в продължение на един-единствен ден, от зори до мрак, можехме да видим света и самите себе си без маска, такива, каквито сме в действителност, щяхме да посегнем на живота си или да си изгубим ума.
— Но…
— Ако сте дошли тук да търсите някакви магии, съжалявам, че ще ви разочаровам. Майка ми казваше, че няма магия, че в тоя свят няма друго добро или зло освен онова, което ние си представяме — от алчност или от простодушие. А понякога даже и от лудост.
— Не това е казала на Диего Марласка, когато е приела парите му — възразих аз. — Седем хиляди песети по онова време навярно са ви купили добро име и добро образование за няколко години.
— Диего Марласка имаше нужда да вярва и майка ми му помогна да го стори. Това беше всичко.
— Да вярва в какво?
— В собственото си избавление. Беше убеден, че е предал самия себе си и онези, които са го обичали. Вярваше, че е вкарал живота си в пътя на злото и лъжата. Майка ми смяташе, че това не го прави по-различен от повечето хора, които в някакъв момент от живота си спират, за да се погледнат в огледалото. Само дребните души винаги се чувстват добродетелни и гледат отвисоко останалия свят. Но Диего Марласка бе съзнателен човек и не бе удовлетворен от онова, което виждаше. Именно затова дойде при моята майка — защото бе изгубил всяка надежда, а вероятно и ума си.
— Марласка каза ли какво е сторил?
— Каза, че е предал душата си на една сянка.
— Сянка?
— Тези думи употреби. Сянка, която го следвала и имала същата форма, същото лице и същия глас като него.
— Какво означаваше това?
— Вината и угризението не означават нищо. Те са чувства, емоции, а не идеи.
Мина ми през ум, че дори тарторът не би могъл да обясни това по-добре.
— И какво можеше да направи вашата майка за него? — попитах аз.
— Само да го утеши и да му помогне да намери някакъв покой, нищо повече. Диего Марласка вярваше в магията и затова майка ми реши да го убеди, че неговият път към избавлението минава през нея. Разказа му едно старо заклинание, една рибарска легенда, която бе чувала като дете сред колибите на плажа. Според преданието, когато някой човек изгубел пътя си в живота и усетел, че смъртта е определила цена за душата му, ако успеел да намери някоя чиста душа, готова да се пожертва за него, можел да прикрие с нея своето черно сърце и смъртта, която е сляпа, щяла да го отмине.