— Чиста душа ли?
— Свободна от грях.
— И как точно се извършвало това?
— С болка, естествено.
— Какъв тип болка?
— Кръвно жертвоприношение. Една душа в замяна на друга. Смърт в замяна на живот.
Възцари се дълго мълчание. Само шепотът на морето долиташе откъм брега и вятърът свистеше сред колибите.
— Ирене би си изтръгнала очите и сърцето заради Марласка. Той беше едничката й причина да живее. Обичаше го сляпо и също като него вярваше, че само магията би могла да го избави. Отначало искаше да си отнеме живота, отдавайки го като жертвоприношение, но майка ми я разубеди. Каза й онова, което тя самата вече знаеше — че душата й не е свободна от грях и тази жертва би била напразна. Каза й това, за да я спаси; за да спаси и двамата.
— От какво?
— От самите тях.
— Но е допуснала грешка…
— Дори и моята майка не беше в състояние да види всичко.
— И какво направи Марласка?
— Майка ми никога не пожела да ми каже — не искаше аз или моите братя и сестри да бъдем част от това. Раздели ни и изпрати всеки от нас надалече, изпрати ни в различни интернати, за да забравим кои сме и откъде идваме. Казваше, че вече ние сме онези, които са прокълнати. Умря малко след това, самотна. Ние го узнахме много по-късно. Когато намерили трупа й, никой не дръзнал да го докосне — оставили го, за да го отнесе морето. Никой не смееше и да говори за смъртта й. Аз обаче разбрах кой я е убил и защо. Дори и днес мисля, че майка ми знаеше, че скоро ще умре, а знаеше и от чия ръка. И при все това не предприе нищо, защото накрая и тя повярва. Повярва, защото не беше в състояние да приеме онова, което бе извършила. Повярва, че отдавайки душата си, ще спаси нашата, душата на това място. Затова не пожела да избяга оттук, защото според старата легенда душата, която се жертва, трябва винаги да остава на мястото, където се е извършило предателството — като един вид превръзка на очите на смъртта.
— И къде е душата, която е избавила Диего Марласка?
Жената се усмихна.
— Няма никакви души, нито избавления, господин Мартин. Това са празни брътвежи, бабини деветини. Останали са само пепелища и спомени, и ако има такива, те ще са там, където Марласка е извършил престъплението си, тайната, която е крил през всички тия години, за да измами собствената си съдба.
— Къщата с кулата… Но аз живях в тази къща почти десет години и там няма нищо.
Тя се усмихна отново и като ме гледаше втренчено в очите, се наклони към мен и ме целуна по бузата. Устните й бяха ледени като на труп. Дъхът й миришеше на мъртви цветя.
— Може би не сте гледали където трябва — прошепна тя в ухото ми. — Може би тази пленена душа е вашата.
Сетне развърза кърпата, увита около шията й, и аз видях един голям белег, който пресичаше гърлото й. Този път усмивката й беше злобна, а очите й искряха с жесток и присмехулен блясък.
— Слънцето скоро ще изгрее. Вървете си, докато можете — рече Вещицата от Соморостро, като ми обърна гръб и отново се загледа в огъня.
Момченцето в черното костюмче се появи на прага и ми подаде ръка, което беше знак, че моето време там е изтекло. Станах и го последвах. Обръщайки се, зърнах отражението в едно огледало, което висеше на стената. В него се виждаше прегърбеният и покрит с дрипи силует на една старица, сгушена край огъня. Нейният мрачен и зъл смях ме изпроводи до вратата.
17
Вече се съмваше, когато стигнах до къщата с кулата. Външната ключалка беше разбита. Бутнах вратата и влязох във вестибюла. Механизмът на ключалката от обратната страна на вратата изпускаше дим и някаква остра миризма. Киселина. Качих се по стълбите бавно, убеден, че ще заваря Марласка да ме чака в сенките на площадката, или че ако се обърна, ще го видя да се усмихва зад гърба ми. Когато изминах последните стъпала, забелязах, че по ключалката на апартамента също личаха следи от киселина. Пъхнах ключа, но трябваше да се боря почти две минути с ключалката, която беше повредена, но очевидно не бе поддала. Измъкнах го, леко разяден от онова вещество, и отворих вратата с един тласък. Оставих я така и тръгнах по коридора, без да си свалям палтото. Извадих револвера от джоба си и отворих барабана. Изсипах гилзите от изстреляните куршуми и ги замених с нови, точно както бях виждал баща ми да прави това безброй пъти, когато се прибираше у дома призори.