— Салвадор? — извиках аз.
Ехото от гласа ми се разнесе из къщата. Запънах ударника на оръжието. Продължих полека по коридора, докато стигнах до стаята в дъното. Вратата беше открехната.
— Салвадор? — попитах аз.
Насочих оръжието към вратата и я разтворих с ритник. Вътре нямаше и следа от Марласка, само планината от кутии и стари вещи, струпани в ъгъла. Отново усетих онази миризма, която сякаш се процеждаше през стените. Отидох до гардероба, който закриваше стената в дъното, и отворих вратите му от край до край. Отместих старите дрехи, които висяха на закачалките. Студеното и влажно течение, което проникваше от онази дупка отзад, погали лицето ми. Каквото и да бе скрил Марласка в къщата, то явно се намираше оттатък тази стена.
Прибрах револвера в джоба на палтото си и се съблякох. Застанах при края на гардероба и пъхнах ръката си в процепа между неговата рамка и стената. Успях да хвана задната част на мебела и да го дръпна със сила. Първото дръпване ми позволи да извоювам няколко сантиметра, за да се вкопча още по-добре и да дръпна отново. Гардеробът се отмести с почти цяла педя. Продължих да го бутам, докато стената зад него се разкри и се освободи достатъчно място, за да се пъхна. Щом се вмъкнах зад гардероба, го блъснах с рамо и го отместих изцяло към съседната стена. Спрях се да си поема дъх и да огледам положението. Стената бе боядисана в охра, различна от цвета на останалата стая. Под боята личеше някаква матова глинеста маса. Потропах по нея с кокалчетата на пръстите си. Ехото не остави място за съмнение. Това не беше външна стена. Имаше нещо от другата й страна. Опрях глава в нея и се заслушах внимателно. Именно тогава дочух някакъв шум. Стъпки в коридора, които се приближаваха… Отдръпнах се бавно и протегнах ръка към метнатото на един стол палто, за да си взема револвера. Една сянка падна върху прага на стаята. Затаих дъх. Силуетът предпазливо надникна вътре.
— Инспекторе… — промълвих аз.
Виктор Грандес ми се усмихна студено. Представих си как той и хората му са ме чакали с часове, скрити в някой вход на улицата.
— Ремонт ли правите, Мартин?
— Просто подреждам малко.
Инспекторът само кимна, поглеждайки разместения гардероб и камарата от дрехи и сандъци, нахвърляни по пода.
— Помолих Маркос и Кастело да изчакат долу. Щях да почукам, но вие сте оставили вратата отворена, тъй че си позволих волността да вляза. Казах си: моят приятел Мартин явно ме очаква.
— Какво мога да направя за вас, инспекторе?
— Да бъдете така любезен да ме придружите до участъка.
— Арестуван ли съм?
— Боя се, че да. Ще ме улесните ли, или ще се наложи да си послужим със сила?
— Не, няма да се наложи — уверих го аз.
— Оценявам това.
— Мога ли да си взема палтото?
Грандес за миг ме погледна в очите, сетне взе палтото и ми помогна да го облека. Почувствах тежестта на револвера до бедрото си. Спокойно закопчах дрехата. Преди да напусне стаята, инспекторът хвърли последен поглед на оголената стена. После ми нареди да изляза в коридора. Маркос и Кастело се бяха качили до площадката и чакаха там, ухилени победоносно. В самия край на коридора спрях за миг, за да погледна назад към вътрешността на къщата, която сякаш се бе свила, превръщайки се в кладенец от сенки. Запитах се дали някога щях да я видя отново. Кастело извади чифт белезници, но Грандес го спря с един жест.
— Няма да е необходимо, нали, Мартин?
Поклатих глава. Инспекторът затвори вратата и ме побутна леко, но решително към стълбата.
18
Този път нямаше впечатляващи ефекти, нито зловещи декори, нито пък отгласи от влажни и тъмни зандани. Стаята беше просторна, добре осветена и с висок таван. Напомняше аула в престижно религиозно училище, включително с разпятието на стената. Намираше се на първия етаж на полицейското управление и имаше широки френски прозорци, предоставящи изглед към хората и трамваите, които тъкмо започваха утринното си шествие по Виа Лайетана. В средата на помещението бяха сложени два стола и метална маса, които сред това обширно празно пространство изглеждаха направо миниатюрни. Грандес ме поведе към масата и нареди на Маркос и Кастело да ни оставят насаме. Двамата полицаи неохотно изпълниха заповедта. Гневът, който излъчваха, буквално можеше да се надуши във въздуха. Инспекторът изчака да излязат и се поотпусна.
— Мислех, че ще ме хвърлите на лъвовете — рекох аз.