Проумях, че в този момент единствено някоя лъжа би могла да ме спаси. В мига, в който му кажех истината за Кристина, часовете ми щяха да бъдат преброени.
— Не зная къде е тя.
— Лъжете.
— Нали ви казах одеве, че няма никаква полза да ви разказвам истината — отвърнах.
— Само дето ме накарахте да изглеждам като глупак, задето искам да ви помогна.
— Това ли се опитвате да направите, инспекторе? Да ми помогнете?
— Да.
— Тогава проверете всичко, което ви разказах. Намерете Марласка и Ирене Сабино.
— Моите началници ми отпуснаха двайсет и четири часа, за да се занимая с вас. Ако дотогава не им предам Кристина Сание жива и здрава, или поне жива, ще ме отстранят от случая и ще го прехвърлят на Маркос и Кастело, които отдавна чакат своя шанс да се отличат и със сигурност няма да го пропуснат.
— В такъв случай не губете време.
Грандес изсумтя.
— Дано да знаете какво правите, Мартин.
19
Прецених, че часът бе навярно девет сутринта, когато инспектор Виктор Грандес ме остави затворен в онази стая без друга компания освен термоса с изстиналото кафе и пакета цигари. Сложи един от хората си на пост при вратата и чух как му нареди да не пуска никого вътре, независимо под какъв предлог. Пет минути след тръгването на Грандес чух някой да тропа по вратата и познах лицето на сержант Маркос, очертано в стъкленото прозорче. Не можех да чуя думите му, но движението на устните му не остави място за съмнение:
Приготви се, кучи сине.
Прекарах остатъка от сутринта, седнал на перваза на прозореца, откъдето наблюдавах как хората, които си мислеха, че са свободни, минаваха покрай решетките, пушеха и ядяха захарни пръчки със същата наслада, с която бях виждал тарторът да прави това неведнъж. Умората, или може би просто кулминацията на отчаянието, ме връхлетя по пладне и аз се проснах на пода с лице към стената. След по-малко от минута вече бях заспал. Когато се събудих, стаята тънеше в полумрак. Беше се свечерило и охровата светлина от уличните лампи на Виа Лайетана рисуваше по тавана сенки на коли и трамваи. Станах, усещайки студа на пода във всеки мускул на тялото си, и отидох до един радиатор в ъгъла, който се оказа по-леден и от моите ръце.
В този миг чух вратата на стаята да се отваря зад гърба ми и се обърнах, за да се озова срещу инспектора, който ме наблюдаваше от прага. По знак от Грандес един от хората му запали лампата и затвори вратата. Суровата металическа светлина за миг ме заслепи и аз зажумях. Когато отново отворих очи, видях, че инспекторът изглеждаше почти толкова зле, колкото и аз.
— Имате ли нужда да отидете до тоалетната?
— Не. Възползвайки се от обстоятелствата, реших да пикая в гащите и да се упражнявам за онова време, когато ще ме пратите в стаята на ужасите с инквизиторите Маркос и Кастело.
— Радвам се, че не сте изгубили чувството си за хумор. То ще ви потрябва. Седнете.
Настанихме се отново на предишните си позиции и известно време се гледахме мълчаливо.
— Заех се да проверя детайлите на вашия разказ.
— И?
— Откъде искате да започна?
— Вие сте полицаят.
— Най-напред посетих кабинета на доктор Триас на улица „Мунтанер“. Визитата ми беше кратка. Доктор Триас е починал преди дванайсет години, а от осем години насам кабинетът принадлежи на един зъболекар на име Бернат Льофриу. Излишно е да се каже, че той никога не е чувал за вас.
— Невъзможно!
— Почакайте, нататък става още по-хубаво. Излизайки оттам, се отбих в централния клон на Испано-колониалната банка. Внушително обзавеждане и безупречно обслужване. Чак ми се прииска да си открия спестовна книжка. Там установих, че никога не сте имали сметка в това банково учреждение, че те никога не са чували за лице на име Андреас Корели, и че в настоящия момент нямат нито един клиент, който да има сметка в чуждестранна валута на стойност сто хиляди френски франка. Да продължавам ли?
Стиснах устни, но все пак кимнах.
— Следващата ми спирка бе кантората на покойния адвокат Валера. Там открих, че действително имате банкова сметка, но не в Испано-колониалната, а в Банка Сабадел, откъдето преди шест месеца сте прехвърлили в сметката на адвокатите сумата от две хиляди песети.
— Не разбирам.
— Много просто. Вие сте наели Валера анонимно, или поне така сте си мислели, но банките имат слонска памет и видят ли веднъж как отлита някой грош, никога не го забравят. Признавам ви, че на този етап вече бях почнал да се забавлявам от цялата работа и реших да посетя работилницата за надгробни паметници „Санабре и синове“.