Запрелиствах страниците и препрочетох посвещението. Намерих първия знак на седмата страница. Върху думите беше надраскана кафеникава линия, очертаваща шестолъчна звезда — същата като онази, която Ирене бе издълбала на гърдите ми с острието на бръснач преди седмици. Разбрах, че линията бе изписана с кръв. Продължих да разгръщам страниците и намерих нови рисунки. Устни. Ръка. Очи. Семпере бе пожертвал живота си заради някаква жалка и нелепа панаирджийска магия.
Пъхнах книгата във вътрешния джоб на палтото си и коленичих до кревата. Измъкнах куфара и изсипах съдържанието му на пода. Нямаше нищо друго освен стари дрехи и обувки. Отворих кутията за шапки и намерих кожен калъф, а в него бръснача, с който Ирене Сабино бе оставила белезите по гърдите ми. Изведнъж забелязах как една сянка падна на пода и се обърнах рязко, прицелвайки се с револвера. Високият и мършав квартирант ме гледаше с известна изненада.
— Струва ми се, че имате компания — сухо рече той.
Излязох в коридора и тръгнах към входната врата. Надникнах на площадката и чух нечии тежки стъпки, които се изкачваха по стълбите. Едно лице се появи в шахтата на стълбището, взирайки се нагоре, и аз срещнах погледа на сержант Маркос, който в момента беше два етажа по-надолу. Отдръпна се встрани и стъпките му се ускориха. Не беше сам. Затворих вратата и се подпрях на нея, мъчейки се да си събера мислите. Моят съучастник ме наблюдаваше спокойно, но с очакване.
— Има ли друг изход освен този? — попитах аз.
Мъжът поклати глава.
— Изход към покривката тераса?
Той посочи вратата, която току-що бях затворил. Три секунди по-късно почувствах натиска от телата на Маркос и Кастело, които се опитваха да я съборят. Дръпнах се от нея и отстъпих назад в коридора, насочил оръжието към вратата.
— Аз за всеки случай ще се прибера в стаята си — рече квартирантът. — За мен беше удоволствие.
— За мен също.
Впих поглед във вратата, която се тресеше от ударите. Старото дърво започна да се пропуква около пантите и ключалката. Втурнах се към дъното на коридора и отворих прозореца, който гледаше към вътрешния двор. Една вертикална шахта с размери приблизително метър на метър и половина се спускаше в сенките. Ръбът на покривната тераса се виждаше на около три метра над прозореца. От другата страна на шахтата имаше водосточна тръба, прикрепена към стената с разядени от ръжда обръчи. Избилата влага бе изпъстрила повърхността й с черни сълзи. Ударите по вратата все така кънтяха зад гърба ми. Обърнах се и видях, че тя вече бе почти откачена от пантите. Прецених, че имам на разположение само няколко секунди. Единственият изход бе да се покатеря на перваза на прозореца и да скоча.
Успях да се уловя за тръбата и да стъпя с крак на един от обръчите, които я крепяха. Протегнах се, за да се хвана за горния отрязък от улука, но щом го сграбчих, той се отдели в ръцете ми и цял метър от тръбата се сгромоляса в шахтата. Насмалко не паднах и аз с него, но все пак сполучих да се хвана за парчето метал, с което обръчът бе прикрепен към стената. Тръбата, по която се бях надявал да се изкатеря на покривната тераса, сега оставаше изцяло извън моя досег. Имах само две алтернативи — да се върна в коридора, в който Маркос и Кастело всеки миг щяха да проникнат, или да се спусна в черното гърло на шахтата. Чух как вратата се блъсна с трясък във вътрешната стена на жилището и се заспусках бавно, държейки се за водосточната тръба както можех, като при това ожулих значително кожата на лявата си ръка. Бях успял да се смъкна с метър и половина надолу, когато видях силуетите на двамата полицаи в лъча светлина, който прозорецът хвърляше в мрака на шахтата. Маркос пръв показа лице навън. Ухили се и аз се запитах дали ще ме застреля веднага, без много умуване. След миг до него изникна и Кастело.